— Не, мамо, моля те! — хленчеше Бен и се мъчеше да предпази лицето си с ръце.
— Нарочно си провалил изпита, Бен. Нарочно си ме измамил! — Стисна косата му с едната си ръка и дръпна неговата ръка от лицето, за да го зашлеви отново.
Той затвори очи и потърси думите, правилните думи, за да укроти звяра. И го озари вдъхновение…
— Моля те, мамо. Не съм виновен. Моля те, мамо. Обичам те…
Тя застина… вдигнала юмруци като обсипани със скъпоценности ръкавици и присвила злобно едното си око.
— Я повтори!
— Обичам те, мамо…
Сега, след като Бен извоюва известна преднина, трябваше да затвърди позицията си. Вече целият се тресеше, облян в сълзи. Малко трябваше, за да се случи и останалото. Той се вкопчи в нея, подсмърчайки пред погледа на братята си, които зяпаха от стълбищната площадка горе, и си помисли, че ако го направи добре, ако изиграе картите си както трябва, може и да оцелее. Всеки си има слабо място. А Бен току-що беше открил ахилесовата пета на майка си.
Видя как зад перилата на стълбището Брендан се ококорва. За миг срещна погледа му и неочаквано се убеди, че Брен, който никога нищо не четеше, е прочел мислите му, както самият той чете детски книжки.
Брат му тутакси отмести поглед. Само че преди това Бен беше разчел погледа му, разбиращия поглед. Наистина ли беше толкова очевидно? Или пък просто бе сбъркал за Брен? Години наред го бе пренебрегвал като дебело и безполезно разхищение на пространство. Но колко всъщност знаеше Бен за своя бавноразвиващ се брат? Какво бе приел за даденост? Зачуди се дали не е сбъркал, дали Брен не е по-умен, отколкото е смятал. Достатъчно умен, за да изобличи преструвката. Достатъчно умен, за да се превърне в опасност…
Откъсна се от прегръдката на мама. Брен още чакаше горе на стълбите и пак изглеждаше едновременно изплашен и глупав. Бенджамин обаче знаеше, че брат му се преструва. Под проскубаната перушина кафявият му брат си играеше някаква своя игра. Не знаеше каква — още не. Но от този момент нататък Бенджамин беше убеден, че един ден ще се наложи да се оправи с Брен…
Изпратете коментар:
Albertine: Сигурен ли си, че знаеш накъде си се запътил с това?
sineokomomche: Напълно. А ти?
Albertine: Следвам те. Винаги го правя.
sineokomomche: А! Къде си днеска, лански сняг8…
8
Разглеждате уебдневника на Albertine в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 20:14, понеделник, 11 февруари
Достъп: публичен
Настроение: лъжливо
Да, оттук започна всичко. С една малка безобидна лъжа. Бяла като красивия сняг. Снежанка като от приказката — пък и кой би помислил, че снегът е опасен, че онези леки влажни целувки от небето може да станат смъртоносни?
Въпрос на инерция, нали разбирате. Точно както една дребна и необмислена лъжа набира собствена инерция. Камък може да предизвика лавина. Думите понякога са способни на същото. А лъжата също може да стане лавина и да помете всичко по пътя си, блъскайки, ревейки, затрупвайки, преобразявайки света подире си, пренаписвайки хода на живота ни.
Емили беше на пет и половина, когато баща й за пръв път я заведе в училището, където преподаваше. Дотогава то беше просто загадъчно място (далечно и измамно като всички митични места), което родителите й обсъждаха на масата за вечеря. Не често обаче: Катрин не обичаше така наречените от нея „служебни дрънканици на Патрик“ и често насочваше разговора към други теми точно на най-интересното място. Емили схвана, че „училище“ е място, където се събират деца — за да учат или поне така твърдеше баща й, макар че Катрин явно не беше съгласна.
— Колко деца?
Копчета в кутия, мъниста в буркан.
— Стотици.
— Деца като мен ли?
— Не, Емили, не като теб. В „Сейнт Осуалдс“ учат само момчета.
По онова време тя вече четеше ненаситно. Трудно се намираха детски книжки на брайлово писмо, но майка й беше направила релефни книжки от филц и бродерия, а татко всеки ден с часове преписваше приказки — всичките напечатани огледално с помощта на старата машина за щамповане. Емили вече можеше да събира и да изважда, да умножава и да дели. Запозната беше с живота на великите художници, беше изучавала релефните карти на света и на Слънчевата система. Познаваше къщата на петте си пръста. Знаеше много за растенията и за животните благодарение на честите си посещения в детската ферма. Умееше да играе шах. Свиреше на пиано — удоволствие, което споделяше с баща си — и прекарваше най-любимите си часове с него в неговата стая, където учеше гамите и акордите и разпъваше ръчичките си в напразното усилие да обхване една октава.