В параклиса беше хладно. Семейството не ходеше на църква — макар съседката им госпожа Браниган да ходеше — но Емили беше влизала в „Сейнт Мери“ веднъж, колкото да чуе ехото. Параклисът на „Сейнт Осуалдс“ звучеше по същия начин — стъпките им пошляпваха по твърдия гладък под, а шумовете вътре сякаш се издигаха нагоре, като че ли хората се изкачваха по екливо стълбище и разговаряха.
По-късно татко й обясни, че е така, понеже покривът е много висок, обаче по време на концерта тя си представяше, че хорът седи някъде над нея, като ангелски хор. Усещаше и мириса — нещо като аромата на пачули на Федър, но по-силен и по-димен.
— Това е тамян — каза й татко. — Палят го в олтара.
Олтар. Той й обясни значението на думата. Светилище, свято място, където човек намира убежище, където е в безопасност. Тамян, тютюн „Клан“ и ангелски гласове. Светилище.
Навсякъде край тях имаше движение. Хората разговаряха, но по-приглушено от обикновено, сякаш се опасяваха от ехото. След като татко отиде при хористите, Катрин описа органа, редиците със скамейки и прозорците, а Емили чуваше шумолене от всички страни в залата, после наместването по седалките и накрая тишина, когато хорът запя.
Сякаш нещо вътре в нея се разпука. Ето това, а не парчето глина е първият спомен на Емили — как седи в параклиса на „Сейнт Осуалдс“, как по лицето и в усмихнатата й уста се стичат сълзи и музиката, прелестна музика, се разлива на вълни край нея.
О, не слушаше музика за пръв път, но обикновеното подрънкване на старото пиано или миниатюрният транзистор в кухнята не предаваха дори частица от това усещане. Емили не знаеше как да назове онова, което чува, как да опише непознатото преживяване. Простичко казано, за нея това беше пробуждане.
По-късно майка й се опита да разкраси историята, като че ли изобщо беше нужно. Самата тя не обичаше религиозна музика — още по-малко пък коледни песни с елементарната им мелодия и блудкавите им сантиментални текстове. Нещо от Моцарт й се струваше много по-подходящо, изискан композитор за изискани хора, макар че легендата имаше десетки варианти — от Моцарт до Малер и неизбежно до Берлиоз, като че ли сложността на музиката имаше някакво влияние върху самите звуци или върху предизвикваните от тях усещания.
Всъщност произведението беше просто акапелен вариант в четири части на стара коледна песен:
Има обаче нещо уникално в момчешките гласове, нещо треперливо и несигурно, леко напрегнато, сякаш ей сега ще запеят фалшиво. Този звук съчетава почти нечовешки по своята прелест тон с някак болезнена суровост.
Емили изслуша безмълвно първите няколко такта, несигурна какво точно слуша. После гласовете отново се извисиха:
И когато изрекоха „сняг“ за втори път, гласовете леко докоснаха онзи тон, високия фа диез, който винаги създаваше у нея някакво загадъчно напрежение, и Емили се разплака. Не от печал, нито дори от наплив на чувства, беше просто рефлекс като свиването на вкусовите рецептори, след като вкусиш нещо кисело, или сепнатото поемане на дъх, когато прясно чили допре гърлото ти.
Сняг върху сняг, пееха те и всичко в нея откликна. Тя потръпна, тя се усмихна, тя извърна лице към невидимия покрив и разтвори уста като малко птиче, едва ли не с очакването да усети звуците като снежинки, които се посипват по езика й. Почти цяла минута Емили седеше разтреперана на ръба на седалката си, а от време на време гласовете на момчетата се извисяваха до онова странно фа диез, онази вълшебна нота на сладоледено главоболие, а от очите й отново рукваха сълзи. Долната й устна изтръпна, пръстите й се вкочаниха. Имаше чувството, че докосва Бог…
— Емили, какво ти е?
Не можеше да отговори. Само звуците имаха значение.
— Емили!
Всеки тон сякаш я пронизваше блажено, всеки акорд бе същинско чудо от форма и материя. Покапаха още сълзи.
— Нещо не е наред — разнесе се от много далеч гласът на Катрин. — Моля те, Федър, ще я заведа у дома. — Емили усети, че се раздвижва, някой подръпна палтото й, на което беше седнала като възглавница. — Стани, миличка, изобщо не биваше да идваме.