Така беше и с храната — думите и превръщаха и най-безвкусните обеди в някакво специално лакомство. „Парченце калкан с, масълце?“ — предлагаше с жизнерадостен глас тя, тъй че човек и да нямаше апетит, ще не ще, трябваше да изяде и най-блудкавата риба, защото в противен случа сестра Бранд, която я бе препоръчала, можеше и да се натъжи. „Панирани ябълки, сигурна съм, че ще изядете две“, и ти се струваше, че ябълката е вече в устата ти — хрупкава, с подсладена корица, нищо че след това трябваше да погълнеш някаква несмилаема гадост. Нейният жизнерадостен оптимизъм не допускаше никакво недоволство — да се оплачеш от нещо, значи да я обидиш, а да си признаеш: „Оставете ме просто да полежа. Не искам нищо“, би било чисто и просто неблагодарност.
С нощта идеше утехата, — носеше я сестра Ансъл. Тя не очакваше да проявяваш храброст. В началото, когато се измъчваше от болки, не друг, а сестра Ансъл и предписа успокоителните хапчета. Тя именно оправяше възглавниците и поднасяше чашата към изсъхналите и устни. А когато с течение на времето Марда взе да губи кураж, нежният глас я успокояваше: „Скоро всичко ще мине. Очакването е най-тежкият период.“ Нощем, щом пациентката докоснеше звънеца, сестра Ансъл заставаше до леглото и. „Не можете да заспите? Знам, много е мъчително. Ще ви, дам нещичко и нощта няма да ви се види толкова дълга.“
Колко състрадателен беше този спокоен, кадифен глас. Принудена да лежи и да бездейства, Марда често даваше воля на въображението си. Пак е със сестра Ансъл, извън болницата, разбира се — някъде в чужбина може би. И Джим е с тях, но играе голф (партньорът му е просто партньор, не определен човек), а Марда и сестра Ансъл се разхождат. Тя вършеше всичко безупречно и никога не досаждаше. Нощем дребните поводи да проявят внимание една към друга създаваха особена атмосфера на близост между сестра и пациентка, но щом нахлуеше денят, тази атмосфера изчезваше. Когато в осем без пет сестра Ансъл си тръгваше и прошепваше: „До довечера“, в думите и звучеше очакване, сякаш в осем вечерта нямаше да поеме поредното си нощно дежурство, а се уговаряше за приятна среща. Бе от хората, на които можеш и да се оплачеш. Когато Марда Уест въздъхваше: „Много дълъг ми се видя този ден!“, тя и отговаряше: „Май наистина беше дълъг“, с което даваше да се разбере, че денят е бил безкраен и за нея, че там в общежитието си напразно се е опитвала да заспи и сега именно се надява да се ободри.
Когато съобщаваше, че Джим е дошъл за вечерното си посещение, в тона и се прокрадваше нещо като тайно съучастническо: „Ето, че човекът, когото най-много искате да видите, дойде, и то по-рано от обикновено“ — сякаш Джим не и бе съпруг от десет години, а трубадур, неин любим, застанал под балкона с букет цветя, откъснати от омагьосаната градина. „Разкошни лилии!“ При това възклицание дъхът на сестра Ансъл спираше, сетне преминаваше във въздишка, а Марда Уест си представяше някаква екзотична прелест, приказни цветове-великани, които се докосват до небесата, и под тях нежната фигура на сестра Ансъл — жрица, паднала на колене. После, срамежливо, гласът прошепваше: „Добър вечер, мистър Уест. Мисис Уест ви очаква.“ Тя чуваше как вратата се затваря лекичко, сестрата се отдалечава на пръсти с лилиите и после пак почти безшумно се връща — сетне уханието на цветята изпълваше стаята.
Някъде през петата седмица Марда Уест загатна предпазливо, най-напред пред сестра Ансъл, а после и пред мъжа си, че няма да е зле, ако нощната сестра може да поживее у тях малко, за да се грижи за нея, когато се прибере вкъщи. Оказа се, че времето съвпада с отпуската на сестра Ансъл. Пък и ставаше дума за една седмица само. Просто докато Марда Уест попривикне с домашната обстановка.
— Бихте ли искали да дойда? — Гласът бе въздържан и все пак в него звучеше обещание.
— Да. В началото ще ми бъде много трудно. — Без сама да знае какво точно има предвид под трудно, пациентката си представяше, че въпреки новите лещи, ще е все тъй безпомощна и ще се нуждае от закрилата и увереността, които до този момент получаваше единствено от сестра Ансъл. — Какво ще кажеш, Джим?