— Хайде, кажете си сега — рече сестра Бранд, — щяхте ли да познаете, че са ви поставили лещи, ако не виждахте малко по в синьо?
Трябваше да печели време. Пациентката внимателно протегна ръка към чашата с мляко. Започна да отпива бавно. Маската сигурно бе сложена нарочно. Може би я подлагаха на някакъв експеримент, свързан с поставянето на лещите — макар че съвсем не и беше ясно защо им е нужно да го правят. Пък и подобна изненада несъмнено криеше доста голям риск. За хора по-слаби от нея такова нещо би било направо жестокост.
— Виждам много ясно — проговори тя най-сетне. — Поне така си мисля.
Сестра Бранд стоеше със скръстени ръце и я гледаше. Едрата фигура с бяла престилка изглеждаше почти така, както Марда си я бе представяла, но наклонената кравешка глава, смешните къдрички на шапчицата, надяната върху рогата… къде се свързваше главата с тялото, ако това наистина беше маска?
— Гласът ви не звучи много уверено като че ли криете нещо — заяви сестра Бранд. — Не казвайте, че сте разочарована след всичко, което направихме за вас.
Смехът бе както винаги ободрителен, но с тези челюсти, които бавно се движеха, тя сякаш преживяше трева.
— Самата аз нищо не крия — отвърна пациентката, — но не съм много сигурна, че вие не криете нещо от мен. Това да не е някаква шегичка?
— Кое да е шегичка?
— Това, дето изглеждате така… главата ви. Сините лещи не замъгляваха толкова зрението и че да не забележи промяната. Челюстта на кравата съвсем видимо увисна.
— Нима изглеждам толкова ужасно, мисис Уест! — Този път смехът не беше много сърдечен. Изненадата и беше очевидна. — Та това е божа работа, мисис Уест, макар че в моя случай господ е могъл и повечко да се постарае.
Сестрата, тоест кравата, се отдалечи от леглото. Отиде до прозореца и дръпна завесите докрай, така че в стаята стана съвсем светло. Не се виждаше докъде стига маската, не се забелязваше никакъв ръб — главата просто се сливаше с тялото. Марда Уест дори си представи как, ако кравата се ядоса, ще насочи рогата си напред.
— Не исках да ви обидя — каза тя, — но наистина е малко странно. Знаете ли…
Не се наложи да обяснява нищо, защото вратата се отвори и в стаята влезе хирургът. Познатият глас и каза: „Здравейте! Как се чувствате?“ И фигурата му в тъмно сако и карирани панталони съвсем подхождаше на един прочут хирург, но главата… тази глава на териер, щръкналите уши, любопитният, шарещ поглед? Очакваш всеки миг да изджавка и да замаха енергично с опашка.
Този път пациентката се разсмя. Това вече беше не само нелепо, но и комично. Разбира се, че бе шега. Не можеше и не биваше да бъде друго. Но кому беше нужно всичко това — то бе свързано с разноски и усилия — и какво в края на краищата целяха с този маскарад? Тя изведнъж спря да се смее, когато видя, че териерът се обръща към кравата и двамата мълчаливо се споглеждат. Сетне кравата повдигна широките си рамене и каза:
— Мисис Уест ни намира малко смешни.
— В това няма нищо лошо — заяви хирургът. — Виж, ако не ни харесваше, щеше да е много неприятно, нали?
Тогава той пристъпи, протегна ръка към пациентката и се наведе да види очите и. Тя лежеше, притаила дъх. Не, и това на неговите рамене не беше маска. Поне не се познаваше, че е маска. Ушите бяха наострени, издължената муцуна сякаш душеше. Той си имаше белег — едното му ухо беше черно, другото бяло. Марда веднага си го представи как завира нос в някоя лисича дупка, после, надушил миризмата, се пъхва вътре.
— Трябваше да се казвате Джак Ръсъл1 — рече Марда.
— Моля?
Той се изправи. Продължаваше да стои до леглото и — едното му ухо щръкна, а погледът беше доста проницателен.
— Искам да кажа… — Марда Уест се опитваше да се измъкне — помислих си, че това име повече ще ви приляга.
Изведнъж се притесни. Мистър Едмънд Грийвс от Харли Стрийт, с всичките там титли и заслуги, изписани след името му… Какво ли щеше да си помисли за нея?
— Познавам един доктор Ръсъл, Джеймс Ръсъл — каза и той. — Само че е хирург-ортопед. Троши кости. Нима си мислите, че съм направил с вас нещо такова?
Гласът му бе енергичен, но звучеше малко учудено. Точно така бе реагирала и сестра Бранд. Очакваха благодарността, която са заслужили, а ето, че не я получаваха.
— Не, разбира се, не — побърза да отвърне пациентката, — нищо такова, аз дори не изпитвам болка. Виждам съвсем ясно. Всъщност прекалено ясно.
— Така трябва и да бъде — заяви той и смехът, който последва, приличаше на остро излайване.
— Сестра — продължи лекарят, — при това положение пациентката може да прави всичко в границите на разумното, но не бива да сваля лещите. Предупредили сте я, предполагам.