Ким Стенли Робинсън
Синият Марс
Част първа
Пауновата планина
Марс сега е свободен. Сами сме си господари. Никой не ни нарежда какво да правим.
Ан стоеше в началото на влака, докато изричаше тези думи.
Но затова пък е толкова лесно да хлътнеш отново в старите стереотипи на поведение. Унищожи една йерархия и на нейно място веднага изниква друга. Трябва да бъдем особено внимателни по този въпрос, защото винаги ще се намерят хора, които ще искат да създадат една нова Земя. Ареофанията трябва да върви непрекъснато, като вечна борба. Сега трябва да мислим повече от всякога какво точно означава да си марсианец.
Слушателите й седяха отпуснато в седалките и наблюдаваха през прозорците прелитащия покрай тях терен. Бяха уморени и очите им сълзяха. Червенооки червени. Под резките лъчи на зората всичко изглеждаше ново. Излъсканата от вятъра земя наоколо беше гола, ако не се брояха покритите с лишеи сипеи и шубраците в цвят каки. Бяха изгонили всички земни сили от Марс. Беше дълга битка, завършила с месеци напрегната работа след грандиозното наводнение на Земята; и затова бяха уморени.
Идваме на Марс от Земята и в този преход сигурно е имало някакво пречистване и подобрение. Нещата бяха по-лесни за виждане и разбиране, имахме свобода на действията, с каквато не бяхме разполагали преди. Шанс да изразим най-доброто от себе си. И затова именно започнахме да действаме. В момента съграждаме един по-добър начин на живот.
Това бе мит. Всички бяха израснали с тези приказки. Когато Ан отново го разказваше, младите марсианци бяха впили очи в нея. Те стояха в основата на революцията, те бяха водили битка навсякъде из Марс и бяха подмамили земната полиция в Бъроуз; след това наводниха Бъроуз и преследваха земяните чак до Шефилд и Павонис Монс. Все още имаше работа за довършване; трябваше да се изтикат враговете от Шефилд през кабела на елеватора, та чак до Земята. Но успешната евакуация на Бъроуз беше велика победа и затова някои от пустите лица, втренчени в Ан или зяпащи през прозорците, сякаш се нуждаеха от почивка, миг за триумф. Всички бяха изтощени.
Хироко ще ни помогне, заяви един от младежите, нарушавайки тишината, в която влакът левитираше над земята.
Ан поклати глава. Хироко е зелена, каза тя, първично зелена.
Именно Хироко изобрети ареофанията, възрази младият туземец. Марс е основната й грижа. Ще ни помогне, убеден съм. Срещнах се с нея. Тя ми каза.
Освен ако не е мъртва, отбеляза друг глас.
Пак тишина. Светът плуваше под тях.
Най-накрая една висока млада девойка се изправи, приближи се до Ан и я прегърна; всички станаха на крака и се скупчиха в откритото пространство в предната част на влака около Ан. Прегръщаха я, стискаха й ръката… или просто желаеха да я докоснат — нея, Ан Клейборн, жената, научила ги да обичат Марс заради самия Марс, жената, повела ги на битка за освобождаването от земните окови. И въпреки че кръвясалите й очи все още бяха впити в каменната плетеница на Тирена, тя се смееше. Прегръщаше ги на свой ред, отговаряше на ръкостисканията, протягаше се да докосне лицата им. Всичко ще е наред, каза тя. Ще освободим Марс. Те викнаха и взеха да се поздравяват помежду си. Хайде към Шефилд, обади се някой. Да си довършим работата. Марс ще ни научи как.
Сигурен съм, че не е мъртва, заяви младежът. Видях я миналия месец в Аркадия. Тя ще се появи отново. Все някъде ще изникне.
В един точно определен момент малко преди зазоряване небето винаги пламтеше в същите нюанси на розовото, както в началото — сиво и чисто на изток, плътно и отрупано със звезди на запад. Ан наблюдаваше това, докато спътниците й шофираха на запад към черната земна маса, впила се в небето — възвишението Тарсис, подсилено от широкия конус на Павонис Монс. Докато криволичеха нагоре из Ноктис Лабиринтус, изкачиха почти целия слой на новата атмосфера. Налягането в подножието на Павонис бе само 180 милибара, а докато караха към източната страна на огромния щитообразен вулкан, то спадна до 100 милибара и продължи да се смъква. Бавно-бавно се изкачиха над целия видим гъсталак, проправяйки си с хрущене път през мръсния, навят от вятъра сняг. Не след дълго се изкачиха дори над зоната на снега, докато около тях не остана нищо друго, освен скалите и непрекъснатите бръснещи ледени ветрове на реактивното течение. Голата пустош изглеждаше по същия начин, както и в годините, преди хората да стъпят на Марс. Сякаш пътуваха назад във времето.
Е, не беше точно така. Но някаква фундаментална частичка от Ан Клейборн сякаш се зарадва при вида на този първичен свят — камъни върху скали под непрестанни ветрове. Докато червените караха през планините, всички пътници в ровърите се прехласваха по околната гледка също като Ан. Щом слънцето проблеснеше на далечния хоризонт зад тях, кабините се умълчаваха.