Как стигна брега, Пашка вече не помнеше. Той се хвана за нещо с ръце, но не почувства за какво. Опираше се на нещо с крака, но също не чувстваше какво. Бяха ли това остри камъни или гладък лед, той не чувстваше нищо. И само когато случайно се обърна, забеляза на снега розовите от кръв следи на собствените си крака. Мократа кожа от студа мигновено се залепяше за леда и оставаше на него като причудливи парцалчета.
Кучетата се изплашиха от голия човек, излязъл от водата, и потеглиха, без да чакат команда. Пашка едва успя да се хване за шейната. Няколко метра тя го влачи по снега, но след това някак си успя да се качи и да легне на нея по корем. За щастие шейната отгоре беше покрита с тюленова кожа, с краищата на която покриваха краката си при дълъг път. Пашка се уви целият в нея. Вече не чувстваше студа. Под кожата се дишаше по-леко, а да се държи на шейната в това положение беше много по-удобно. Не подкарваше кучетата, не му стигаха за това силите. Но те сами бягаха много бързо.
Пашка се опита отначало да разбере в каква посока го карат, но скоро загуби към това всякакъв интерес. Стана му топло и му се доспа. Той затвори очи и веднага се почувства не в шейна, а в лодка. Лодката плуваше по вълните и приятно го люлееше. Пред очите му блещукаше оранжево сияние, зад кърмата весело се плискаха вълни. И сиянието, и лодката, и вълните — всичко беше топло. След това отнякъде, направо от водата, изплува голяма, зелена палма, на нея стоеше ярко розов папагал и гледаше Пашка. От папагала и палмата също повяваше топлина. Пашка веднага позна дългоносата птица, усмихна се, закани й се с пръст. „А къде е слонът?“ — спомни си той. „Той има такива меки и топли уши. Добре ще е да го покажа на мама. Тя ще се зарадва“ — отново си помисли той. Слонът, клатейки глава, излезе иззад палмата. Пашка се протегна към него, но изведнъж се разнесе шум и блесна ярка слънчева светлина. Лодката, сиянието, папагалът, зелената палма и слонът веднага изчезнаха. Пашка видя входа на зимовището и падна в снега. Кучетата залаяха, вратата се отвори и на прага излезе майката на Пашка. Тя завика нещо и се хвърли към момчето. Пашка веднага се успокои, каза: „Мама“ — и затвори очи. Повече той нищо не виждаше и не чуваше. А на входа на зимовището след майка му изскочиха Ермечин, началникът Степанов, лекарят Андрей Иванович и радистите. Те взеха Пашка на ръце, пренесоха го в къщата и го сложиха на масата. Андрей Иванович извади най-голямата бутилка със спирт, намокри със спирта вълнена ръкавица и започна бързо-бързо да разтрива Пашка от главата до петите. Помагаха му всички.
— Ще се съвземе ли? — попита някой от радистите, гледайки с тревога към Пашка.
— Разбира се! — уверено отговори Андрей Иванович. — Ще живее. Сега ще дойде на себе си.
— Ех, че юнак! — не издържа Степанов и се усмихна. — На ледена шушулка се превърнал, но до къщи се добра!
Скъп на похвали, полярникът много ясно си представяше всичко случило се по време на лова, затова не можеше да сдържи ласкавите думи.
Скоро Пашка почувства болка в ръцете и дойде на себе си. Болката се разля по цялото му тяло. Пашка видя наведените над него усмихнати лица и застена.
— Нищо, нищо, дръж се — ободряваше го Андрей Иванович. — Това е от топлината. Какъв юнак се оказа ти!
Болката в тялото ставаше нетърпима. Особено силно боляха краката. За да не ги чувства, Пашка си прехапа устната, но в сравнение с болката в краката това ново, измислено от самия него мъчение му се стори нещо като леко щипване.
Пред очите му отново заплуваха разноцветни сияния. Той изведнъж си спомни и за първи път се уплаши от това, което преживя. От страх му стана трудно да диша. Едва не се задуши, широко отвори уста и искаше да заплаче. Хората, които го заобикаляха, се засмяха.
— Виж ти, какво си намислил! — усмихвайки се добродушно, каза Степанов.
— Ти какво? — учуди се Андрей Иванович. — Такъв смел ловец и ето ти тебе — сълзи! Всичко вече мина. За какво ще плачеш?
Пашка го досрамя. Той изхлипа и давейки се от обида, проговори:
— За книжката ми е жал.
— Каква книжка? — не разбра Степанов.
— Учител му я подари. Красива книга беше — обясни Ермечин.
— Птица имаше на нея. И слон… — добави Пашка.
— Слон? — попита Степанов.
— Да, слон — потвърди Пашка, — голям, син.
— Е, син! Ти братко нещо… сини слонове няма — усмихна се Степанов.
— Не, има. Син! — заупорства Пашка.
— Син слон? — намеси се в разговора им Андрей Иванович. — Тебе май те втриса? — и сложи голямата си длан върху челото на момъка и като поклати глава, добави: — Точно така е. Хайде под одеялото.
Сложиха Пашка в кревата, покриха го с одеяло. Накараха го да пие малинов чай. Дадоха му лекарство и го оставиха двамата с майка му. Тя седна до него и започна да му разказва приказка. Пашка здраво стисна в ръка майчината блуза, обърна се към стената и… тихо заплака от страх, който още не беше напълно изчезнал, от болка и радост, че всичко така добре завърши.