Стоящите във вътрешността на предния храм прошепнаха на намиращите се отвън вестта за чудото. Всеки поиска да го види и се започна едно бутане и блъскане, на което бонзите сложиха край, като заключиха вратата, но това стана, разбира се, само с употребата на сила.
Сега в храма останаха единствено полицаите, главните жреци, бонзите и няколко мандарини, които се бяха намирали в шествието непосредствено зад носилките. Вън музиката бе замлъкнала. Приглушената гълчава проникваше като тихо жужене; във вътрешността на храма все още цареше тържествена тишина.
След това жреците си зашепнаха тихи забележки. Съветваха се какво да правят. После Та-се [90] на храма пристъпи към двамата богове, поклони се дълбоко и запита:
— Шуи ни-мен, тиан-тзе? (Кои сте вие, Небесни синове?) Не последва никакъв отговор.
— Хи-вей иют-тзи? (Защо сте тук?) — продължи той. Божествата не благоволиха да отговорят. Никакво движение от тяхна страна не подсказваше, че се радват на едно съвсем земно битие. Само от слепоочията на дебелия се търкаляха тежки капки студена пот, които обаче не бяха забелязани от никой.
Тогава То-се се обърна към жреците и каза:
— Шу-чи-хо, шок-чи-хо? (Какво да мисли човек за тая работа, как да се държи?)
Търнърстик съумяваше да остане съвсем спокоен. Минхер обаче нямаше такава власт над себе си. Цялото му тяло жарко пламтеше. По неизцяло покритото от шотландската барета плешиво теме се насъбра пот и започна да се рони на едри перли. Ръката му затрепери, от което чадърът се заклати, наистина не прекалено, но един все пак го бе забелязал. Той беше млад мъж, може би на двадесет и една години, най-младият сред присъстващите. Стоеше сред мандарините. Сега пристъпи напред, избута Та-се настрани и му каза:
— Нго йен хуо T’a-мен. (Аз ще говоря с тях.)
Приближи до двамата и го огледа. После отиде до ъгъла, където на нещо като олтар тлееха пръчици тамян, взе една, върна се и я поднесе под носа на дебелия.
Минхер с всички сили се постара да устои на острия и приятен мирис, но напразно. Пушекът проникна в носа му и… едно «Ха-а-а-пчих!» изригна като вулкан от гърдите му.
— Тиан-на, нгуот-тик! (О, Небеса, о, чудо!) — прозвуча наоколо.
Младият мандарин повтори експеримента и с Търнърстик. Този стисна зъби, решен да не киха в никой случай. Но и той не можа да противостои. И при него последва една също толкова мощна експлозия като при дебелия.
— Тиан-на! Нгуот-тик! — завикаха наново околностоящите.
Тъй като Търнърстик носеше китайско облекло, те го мислеха за роден бог, но минхер за бог от някакви чужди, все още непознати небеса. Че двамата бяха кихнали, беше както едно голямо чудо, така и сигурен признак, че жертвеният пушек им е допаднал. Та-се вече мислеше за прославата, която щеше да придобие храмът благодарение на тези две тайнствени същества, и за приходите като естествена последица. Мандаринът обаче го изтръгна от илюзиите му:
— Та мен пут тиан-тзе, т’а мен ти-йин! (Това не са небесни синове, а земни хора!) — При тези думи той взе чадъра от ръката на дебелия и го бодна в тялото.
— Oei, seldrement! (Боли, по дяволите!) — викна минхер, като се хвана с две ръце за удареното място.
И капитанът получи един силен удар, което го накара да изреве гневно:
— Мътните го взели! Внимавай, негоднико!
Сега в храма се надигна неописуема врява. Хората разбраха, че имат пред себе си обикновени простосмъртни, и че светилището е осквернено. После се спуснаха към двамата.
— Rechtvaardige Hemel! Dat verhoede God! (Праведни Небеса! Боже, опази!) — изкряска минхер, като се изтърколи от постамента, за да подири укритие зад капитана.
Видял истинска опасност пред себе си, последният забрави всякакъв страх. Той скочи, протегна свитите си пестници към нападателите и ревна:
— Назад, китайценг!! Няма да позволинг да ме докоснетенг! Можете ли да се боксиратенг? Искате моя юмрукунг да почувстватанг?
Те наистина отскочиха назад и това беше мигът, когато Метусалем бе приближил от другата страна на решетката, за да надникне вътре. Той видя капитана, чието пенсне се бе изплъзнало от носа, да стои в заплашителна поза върху постамента. Отгатна какво се бе случило и схвана надвисналата над двамата опасност.
Търнърстик се възползва от отстъплението на своите противници да им дръпне една гръмовита реч, в която изтъкна каква опасност ги застрашава, ако се противопоставят на мирното им оттегляне.
— Каква непредпазливост! — възкликна Метусалем. — Те едва ли ще се отърват. Трябва да вляза!