— Казах, че за доброто на тукашните бедняци искате да постоите храм със собствени пари, и това ви спечели тяхното уважение.
— Е-е, той няма да е прекалено голям! — отбеляза капитанът. — Моите капитали не са ми паднали от комина, та да мога да ги профукам в полза на тия хора, сигурно и на вас, минхер?
— Neen, mij ook met, voornamelijk daartoe met. (He, на мен също не, особено за такава цел.)
— Хората обаче го вярват — продължи Лианг-си — и сега ще ви оставят да си тръгнете безпрепятствено, преди туй обаче искат да знаят кога и къде ще могат да ви видят и срещнат.
— На луната, така им кажете — отвърна Търнърстик. — Нали, минхер?
— Ja, op de maan, en indien wij buiten zijn, in de maansverduistering (да, на луната или из лунното затъмнение, когато не сме там) — потвърди дебелият, като разтегли широко уста и изхихика доволен от собствената си шега.
— Тук имате право, минхер — каза Лианг-си. — За всички нас ще е най-добре да се потулим веднага щом се махнем оттук. Когато ви кажа, че можете да тръгнете, слезте с необходимото достойнство и излезте навън, без да удостоявате присъстващите с поглед.
— А вън в паланкините ли да седнем? — попита Търнърстик.
— Не, тъкмо това не! Така ще разберат, че сме заедно, защото те естествено ще ви наблюдават. Отклонете се надясно от храма, после влезте в първата улица наляво, завийте отново вдясно, така че оттук да е невъзможно да ви видят, и ни чакайте там. Ние ще ви изпратим две носилки, в които бързо ще се качите, за да ви отнесат у дома.
Мао-се бе следил разговора с напрегнато внимание. Около устните му заигра лека усмивка, когато се обърна към Лианг-си:
— Е, отговориха ли ламите на моя въпрос?
— Да. В момента не знаят накъде ще се насочат оттук. Но те всеки ден ще идват насам.
Мандаринът му кимна с лукава радушност и каза:
— Може би светите лама ще ми позволят да им посоча жилище, достойно за тяхното високо положение?
— Те няма да пожелаят да ти бъдат в тежест.
— Не може и дума да става по тоя въпрос. Моят дом е много гостоприемен и има място за много хора. В него често живеят повече от стотина гости с различен ранг. А ако ламите мислят, че моят ранг е твърде нисък, за да отседнат при мен, то ще ти кажа как се казвам и кой съм. Служебното ми име е Линг [93], домът ми се нарича «Хуок-чу-фанг» [94], а аз съм поставен там като Панг-чок-куан [95].
Лианг-си отстъпи крачка назад и изгледа с несигурен поглед събеседника си. Тъй като лицето на тоя бе все така приветливо, както преди, той отново се успокои и отговори:
— Понеже заемаш много важна служба, времето ти е много ангажирано и не бива да те безпокоят частни лица.
— О, моят дом е отворен за всеки, комуто другаде не се харесва. Но ако ламите наистина не пожелаят да ме придружат, тогава ще ги помоля да се подчинят на обичаите на тази страна. Когато някой идва толкова отдалеч — от Тибет до Куанг-чеу-фу трябва да има паспорт издаден и подписан от китайският Ванг в Лхаса. На драго сърце бих погледнал тези паспорти.
— Какво си въобразяваш! Да питам тези двама свети лами, почитани наравно с боговете, за техните паспорти? Невъзможно!
— Б, ти си бил в Лхаса и трябва да го знаеш по-добре от мен. Така че ще оставя въпроса висящ дали имат паспорти, или не, защото ще се пазя да оскърбя светите лами. Но да не би и ти самият да си лама?
— Не.
— Ти каза, че родният ти край е Сце-чуен. Директно оттам ли идваш?
— Да.
— Тази провинция се намира твърде далеч оттук и когато човек предприема едно такова пътуване, той се снабдява с всичко необходимо за тая цел. Ти сторил ли си го?
— Да.
— Най-необходимото в случая е паспортът. Съгласно предписанията, всеки, който отива от една провинция в друга, е длъжен да има паспорт, за да може да го показва и да удостоверява кой е. Ти познаваш този закон, защото нали и ти си мандарин и притежаваш литературна титла. Та си мисля, че си бил или при тзунг-ту [96], или при фу-юен [97], за да ти издадат една такава легитимация. Сторил ли си го?
— Не, обетът запретяваше.
— Много рискован обет! И ми е жал за теб, защото ти желая доброто. Признавам ранга ти, макар да не можеш да докажеш, че го притежаваш. Благодарен съм ти и за любезността да бъдеш наш преводач и повече няма да те обременявам. Сега можеш да си вървиш, но кажи преди туй на тези светци от Лхаса, че и на тях позволявам да напуснат храма!
Когато каза това, сред жреците, бонзите и останалите мандарини се надигна негодуващ ропот. Тези хора не бяха съгласни с тръгването на ламите. Та-се приближи и каза: