— Ваше младо достойнство забравя, че аз като най-главен в този храм също имам думата да говоря с чужденците. Трябва със сигурност да се убедя, че наистина са светци. Не е ли такъв случаят, то те ще са осквернили седалищата на боговете, така че тези не биха могли да заемат отново местата си. Аз изисквам следователно ламите да останат тук.
Мандаринът му даде с очи един таен знак, който трябваше да го успокои, и отговори:
— Аз моля Ваше благочестиво достойнство да нареди все пак да отворят портата! Ние не можем да докажем, че не са лами, значи не бива да им додяваме. Впрочем те ще се връщат всеки ден тук, при което ще имате възможност да говорите с тях.
Лианг-си бе изслушал със страх протеста на Та-се, но отговорът на мандарина го успокои. Сега той се обърна към Търнърстик:
— Можете да тръгвате. Веднага ще ви отворят портата. Но се отдалечете с възможно най-голямо достойнство!
— Да не би да ни липсва достойнство! За тези хора ще окача най-гордата си физиономия. Да вървим, минхер, ставайте! Преситих се от тая комедия!
— Ik oook. Ik will ook mee opstan en weggaan; ik heb honger! (На мен също. Искам да стана и да си вървя. Гладен съм!)
Той се изправи с труд от седналото положение и се хързулна от постамента, за да закрачи след Търнърстик към вратата. Двамата се движеха с бавни и премерени стъпки, вдигнали високо глави, без да поглеждат надясно или ляво. Младият мандарин пропусна Търнърстик край себе си, после сложи бързо ръка на рамото на дебелия и попита:
— Mijnheer, gij zijt Nederiander, met? (Минхер, вие сте холандец, нали?)
Дебелият се остави да бъде надхитрен. Той спря и отговори с любезно кимване:
— Zeker, ik bon Hollander. (Действително, аз съм холандец.)
Тогава мандаринът го изблъска обратно, улови бързо капитана за плитката, за да го задържи, и викна на полицаите:
— Не пускайте никого, те са измамници! Те са фу-лен [98] и оскверниха тези свещени места. Арестувам ги!
Търнърстик не бе разбрал наистина китайските слова, но схвана все пак какво се има предвид. Поиска да скочи към вратата, при което мандаринската шапчица естествено се отдели от главата му, тъй като плитката бе в ръката на коменданта на затвора. Бонзите се нахвърлиха с крясъци към него. Той ги отблъсна с бесни юмручни удари, метна неколцина надясно и наляво, ала не съумя да си пробие път, тъй като бяха прекалено много. Беше надвит и здраво уловен от десет, дванайсет, шестнайсет ръце.
Що се отнася до минхер, той в никой случай не бе страхливец. Преди туй не се бе скрил зад Търнърстик от липса на кураж, а това бързо отстъпление бе резултат на чиста изненада и особеността на положението, в което се намираше. Но сега, когато бе блъснат назад от мандарина и видя същевременно как бонзите се нахвърлиха неприятелски към Търнърстик, започна храбро да се брани. Захвърли чадъра и блъсна с двата си юмрука върховния жрец, който се намираше най-близо до него, с такава сила в областта на стомаха, че оня прелетя над едното тезгере и катурна намиращия се на него бог. Сетне се втурна сред мандарините и жреците и заудря по такъв начин около себе си, че те се сриваха един през друг на всички страни.
— Dapper, maar steeds dapper, Mijnheer Turnerstick! (Кураж, продължавайте все така храбро, минхер Търнърстик!) — викаше той същевременно към капитана. — Wij zullen deze Heidenhoofden onze vuisten onder de neus wrijven! (Да заврем юмруците си под носовете на тия езичници!)
Лианг-си се бе изплашил много от холандския въпрос на мандарина и последвалия непредпазлив отговор на минхер. Той бе изгубил опасната игра и трябваше преди всичко да се погрижи за собствената си сигурност. Осъзнал това, побърза към входа на голямата зала, за да излезе на двора и оттам да се спаси.
Но със същата бързина младият мандарин бе извикал заповедта да не пускат никого. Трима полицаи се спуснаха да заловят Лианг-си. Останалите петима се втурнаха към минхер, който все още удряше и тъпчеше около себе си с истински бяс. Те го връхлетяха отзад и го повалиха.
— Brand, brand! (Огън, огън!) — изкряска той. — Zij hebben mij! Help, help, Mijnheer Turnerstick! (Те са върху мен! На помощ, на помощ, минхер Търнърстик!)
— Невъзможно, тъй като те са и върху мен — отвърна капитанът, все още запъхтян от усилията. — Така ни се пада, като се правим на истукани!
Чадърът и шотландската барета на дебелия, ветрилото, пантофите, перуката с плитката и шапчицата на Търнърстик се търкаляха по земята. Цяло щастие бе, че на капитана не хрумна да използва оръжията си!
Метусалем бе принуден да наблюдава тази възбудена сцена, без да може да се притече на помощ на изпадналите в беда приятели. Когато бяха надвити, Тонг-чи го сграбчи за ръката и му прошепна припряно: