— Защо не? А не пожелае ли да ги даде, е, ша ги достави тогаз средството на Готфрид.
— Как тъй?
— Ша ги свия или «ik gap ze» (гепя), както би казал минхер.
— Готфрид, какво гласи Седмата заповед?
— Зная вече: «Не кради!» Ама аз хич не го и искам. Той ша си получи обратно своето habitus [99]. A тез медальони, от които са нуждаем, ще бъдат «ook gemuist» (също свити), ако не можем другояче да ги получим.
— Готфрид, Готфрид!
— Метусалем, Метусалем! Ако знайте нещо по-добро, кажете го! Свободен вход можете да си осигурите само кат’ мандарин и снабден със знак.
Дегенфелд подхвърли, че трябва преди всичко да изслуша какво предложение ще направи Тонг-чи. Защото бе ясно, че нещата при всички случаи застрашаваха служителя, и той също ще търси изход.
Но остатъкът от следобеда мина, без мандаринът да се появи. Свечери се и тримата бяха повикани на вечеря в къщата. Дегенфелд попита сервиращия слуга за господаря му и научи, че същият имал посещение.
— Хо-по-со се храни с него в стаята му — добави словоохотливо човекът.
— Хо-по-со? Кога пристигна?
— Преди половин време.
Половин време е точно един час. Значи той е тук толкова отдавна! Ядеше си с Тонг-чи, без да се покаже на гостите!
Това бе странно.
По-късно Дегенфелд долови стъпките на няколко души, минаващи вън край трапезарията. После узна, че Хо-по-со си е отишъл.
— Това е оскърбително — каза той на Готфрид. — Ние го измъкнахме от пиратската джонка; дължи на нас живота си; казал също на Тонг-чи, че утре или дори още днес се кани да дойде, за да ни види, а когато е тук, не ни потърсва, ами си тръгва, без да покаже монголската си физиономия. Какво да мисли човек за тая работа?
— К’во да мисля, аз зная.
— Е, какво?
— Тонг-чи сигур е разправил какво са е случило и сега тоз мил пристанищен и речен маестро не иска хич да знае за нас. Когат’ той са намираше в опасност, бяхме ний за него добре дошли; ама сега ний са намираме в опасност и той бърза да са прибере у дома с читава кожа. Таквиз са те времената на света и нравите на човешкия род.
— Но страхлив и неблагодарен!
— Що са отнася до мен, то не съм дошъл при китайците да търся кураж и благодарност. От мен да мине, тоз Хо-по-со…
Той спря по средата, понеже влезе Тонг-чи, поздрави много любезно и се осведоми как са били обслужени. Метусалем отговори с похвала и доста се зачуди после, когато домакинът му каза, че тук е бил Хо-по-со и току-що си е тръгнал. Очаквал визитата му да бъде скрита, за да не се засегнат гостите.
— Той не дойде ли, за да ни поздрави? — не можа все пак да се сдържи да не запита студентът.
— Да — отговори мандаринът съвсем непринудено. — Много би се радвал да ви вида.
— Значи пак ще дойде?
— Не.
— В такъв случай за мен е необяснимо, че си е тръгнал, без да се обади!
— Внезапно си спомни, че е забравил нещо много важно, затова се разбърза и ме помоли да го извиня.
— Не е необходимо. Та ние не сме толкова невежливи да го задържаме при наличието на важни дела.
По лицето на Тонг-чи плъзна лека усмивка. Той много добре знаеше какво иска да каже с думите си Дегенфелд, но даде вид, че не го е разбрал. Настани се край масата при тримата, поиска лули и когато бяха запалени, заповяда на прислужника да се оттегли и да се погрижи да не ги смущават.
След това встъпление Метусалем предположи, че сега мандаринът ще заговори за пленниците и може би ще даде някой добър съвет. Това обаче не стана, защото китаецът започна отново да говори за Хо-по-со. Той каза:
— Този мандарин заповядва над пристанището на Ку-анг-чеу-фу и всички реки в страната. Никой кораб не може да идва или си тръгва без негово позволение. Преди малко той си спомни, че капитанът на един тс’иен-киок е помолил за разрешение да отплава. Хо-по-со бе забравил и тъй като корабът утре трябва да е вече далеч оттук, побърза да отиде и навакса пропуска.
«Тс’иен-киок» буквално означава «хиляда крака». Така наричат леките военни джонки, построени специално за плаване по реките във вътрешността на страната и каналите. Освен с платната те се придвижват и с множество дълги весла загребващи водата от двете страни на плавателния съд. Бързото движение и големият брой гребла са причината често да наричат тези съдове «Хиляда крака».
Но какво толкова бе важен този кораб именно тази вечер? Защо Тонг-чи говореше за него, след като очакваха нещо съвсем друго?
— Виждали ли сте някога един такъв тс’иен-киок да плава с гребла? — попита той с тон, като че това бе най-важният предмет на разговора в момента.
— He — отвърна сухо Метусалем.