— Ще го видите и ще се удивите на бързината, с която за късо време оставя зад себе си големи разстояния.
— По-късно! Днес имам да мисля за нещо съвсем друго!
— О, защо не искате да поговорим и чуете малко за един «Хиляда крака»? Той ще потегли два часа след полунощ, но може да бъде готов и още преди това.
— Тъй! — проточи студентът.
— Трябва да отплава още тази нощ, за да закара един яо-чанг-ти [100] до Шю-чеу.
Сега Метусалем заостри внимание, понеже последно споменатият град лежеше по пътя, по който възнамеряваше да поеме. Защо го бе загатнал мандаринът? Дали имаше някаква причина да говори за този «Хиляда крака»?
— Тоя кораб — продължи онзи, като смигна с малките си очички — е най-бързият, който познавам. Ако отплава два часа сред полунощ, още вдругиден преди обяд ще стигне до Пе-кианг, за което някой друг кораб ще се нуждае от цели два дни.
Явно бе, че не го казва без определено намерение. Да не би това да бе съветът, който искаше да им даде? Да не би той като чиновник да не желаеше директно да го съобщи, а оставяше да го отгатнат? Във всеки случай бе допустимо и ето защо Метусалем попита:
— Един военен кораб взема ли също и пътници?
— Да, ако са препоръчани на капитана.
— Даже чужденци?
— Всеки, притежаващ препоръка.
— И тя трябва да бъде писмена?
— Да. Още по-добре обаче, ако е предшествана от устна. Но който притежава паспорт, какъвто например аз ви издадох, въобще не се нуждае от такава. Но има ли освен него още писмена и устни препоръка, може да разполага и се разпорежда с «Хиляда крака» като със своя собственост.
— Капитанът не би го допуснал!
— О, какво е капитанът на една речна джонка! Нищо, абсолютно нищо! Нали знаете, че Китай изобщо не притежава морски офицери. Те съществуват само по име. Един войник може да бъде използван по суша или вода — изцяло по угодата на неговия началник. Пехотински офицери командват джонки, а морски офицери заповядват на сухопътни отделения, и при това не разбират нищо и от двете неща. Аз съм китаец, но са ми известни нашите недостатъци и много добре зная защо губим и ще продължаваме да губим всяка война поведена срещу чужденците. Командирът на този «Хиляда крака» е един обикновен шой-ий-тзианг-тзунг, наричан също шой-пи [101], комуто едва се подчиняват неговите войници. Същинското ръководене на кораба се пада, както и при търговските джонки, на Хо-чанг.
— Яо-чанг-ти заповядва ли нещо?
— Бирникът? Тези хора навсякъде имат заповедни обноски и се държат така, сякаш са висши мандарини, но имат власт само над нехайните данъкоплатци, иначе над никой друг. Те ругаят по всеки, ала запълзяват в прахта, ако им кресне по-силно.
— Значи едно плаване под платна и с весла в компанията на такива хора трябва да е интересно.
— Действително е така. Може би скоро ще предприемете подобно пътуване, понеже нали казахте, че се каните да отидете до Пе-кианг.
— Познат ли ви е капитанът на «Хиляда крака»?
— Да. Хо-по-со спомена името му.
— И той. Познавам го лично. Той е дребен, сух мъж, но се смята за титан по интелект и сан. Всички, които не дължат данъци, го осмиват. На този «Хиляда крака» се намират някои стоки, за които ще наредя да бъдат донесени.
— Кога?
— След полунощ.
— Защо толкова късно и когато всички порти на улиците са заключени?
Той примигна отново хитро с очи и отговори:
— Защото… е, на вас мога да се доверя, защото стоките са такива, за които никой не бива да знае.
— Как ще минат носачите по улиците? Ще им отговорят ли портите?
— Напълно естествено, тъй като при тях ще има един, който притежава добър паспорт.
— И този мъж трябва да върви с тях?
— Да върви? О, не! Мъж, притежаващ такъв паспорт, не бива да върви. Той е твърде знатен за тая цел. Трябва да наредя и стоките да бъдат донесени в паланкини, за да не бъдат видени от пазачите.
Метусалем започна да схваща. За да се убеди напълно дали е правилно предположението му, продължи да се осведомява:
— Колко носилки ще пратите?
— Всъщност само шест. Но ще има и една двойна, предназначена за пушките и дрехите.
— Какви пушки?
— Онези, които ще изпратя оттук на «Хиляда крака». За тях една обикновена носилка не би била достатъчно просторна. А после ще получа изпратените от кораба дрехи. Това е една малка, тайна сделка, за която много желая да сполучи.
Сега Дегенфелд съвсем определено знаеше на какво може да разчита. Мандаринът искаше да му заеме дрехи, за да не го разпознаят. В това облекло трябваше да освободи затворниците. После щеше да нареди да го отнесат с другарите му на кораба и да прати дрехите обратно.