Дегенфелд се върна в стаята си, за да даде на Готфрид необходимите наставления. Когато приключи, ваксаджията се почеса зад ухото и се подсмихна:
— ’сичко е хубаво, ’сичко, ама дали ша са удаде, т’ва тепърва ша видим. Дори да не ни коства главите, то ’се пак може да изгубим вратовете си. Ама който рискува е наполовина удавен! ’айде да са намъкваме в дрехите и после на път!
Те смениха дрехите си с двата костюма, подпомогнати от Рихард. Последният трябваше да вземе и вещите на арестуваните от стаите им. На кучето бе притегната неговата войнишка раница, след което се отправиха надолу към носилките.
Сега там стояха и ги чакаха четиринадесет кули. Кучето трябваше да влезе в двойната носилка, в която сложиха още пушките и съблечените дрехи. Когато всичко това стана, тримата се качиха.
В цялата къща изглежда нямаше буден човек; навсякъде цареше дълбока тишина. Шествието потегли. Вратата бе отворена тихо и отново заключена. После поеха в тръс по улицата.
Тя беше тъмна. Само най-отпред, където една решетка със свод я отделяше от следващата пряка, имаше книжен фенер, при който стоеше един страж.
— Шуи-ни-мен? (Кои сте?) — попита той, когато носачите на намиращия се в най-предната носилка Дегенфелд спряха пред портата.
Студентът вече държеше паспорта си готов и му го показа. Стражът освети документа с фенера. Като видя първите букви и съгледа после печата, отвори с трясък портата и се хвърли ничком на земята, без да каже дума повече или нещо да пита. Можеха да преминат.
По същия начин стигнаха до края на още четири други улици. Навсякъде прозвучаваше «Шуи-ни-мен?» и веднага щом стражът съзреше паспорта, отваряше незабавно и се хвърляше на земята.
После носачите свиха в една къща, чиято врата стоеше отворена и свалиха носилките в двора. Дегенфелд, Готфрид и Рихард слязоха. Всичко беше тъмно и тихо.
— Бих искал да можех да дойда с вас — каза Рихард. — Така ме е страх за вас, вуйчо Метусалем.
— Ба, страх! — отговори Синьочервеният. — Няма място за страх.
— Но все пак е опасно. Какво да правя, ако ви заловят?
— Ще наредиш да те отнесат обратно при Тонг-чи. Но това изобщо няма да се случи. Ние имаме право да посещаваме затвора във всеки час, дори нощем. Никой не може да ни стори нищо. А когато сме вътре, тогава ще се види дали начинанието е леко, или тежко. Ако е невъзможно, ще си тръгнем, без да сме свършили работата си. Та горе главата, момко! След четвърт час ще се видим отново.
Рихард го обгърна с ръце, притисна го към себе си и се оттегли безмълвно назад. Дегенфелд и Готфрид излязоха от къщата обратно на улицата. Тя беше съвсем тъмна. Само няколко прозореца с намаслена хартия мъждееха точно срещу тях.
— Там трябва да е затворът — продума Дегенфелд.
— Да, според описанието на Тонг-чи той са намира там. Ама я кажете по-напреж к’во чувство изпитвате в търбуха си?
— Приблизително, като да съм изпил един «Нощен пазач». [102]
— Аз тоже. А горе в гърлото имам усещането, сякаш съм погълнал до половината някое черво. Дали т’ва е съвестта, поточно нечистата, или страхът?
— Навярно и двете. При предприемането на една такава стъпка човек не може да бъде безгрижен и да не се притеснява. Който го отрича, просто лъже. А сега тръгвай, стари Готфрид!
— Готфрид? Т’ва не го позволявам. Сега съм Куан-фу Козя глава. Ша опитам да пласирам моя китайски.
— Сакън! Ще говориш колкото може по-малко, а най-добре ще е изцяло да си мълчиш.
— Хубаво, ша мълча тогаз по китайски. И т’ва съм усвоил.
Те преминаха от другата страна на улицата и застанаха пред една порта, водеща през висок, дебел зид. Над портата висеше клепало и Метусалем го удари.
— Шуи-тси? (Кой е там?) — попита се отвътре.
— Ри куан-фу (двама мандарини) — отговори Дегенфелд.
Избутано бе някакво резе и портата леко се открехна. В процепа се появи първо една пика, а след това фигурата на войник, държащ в ръката малък фенер.
— Лао-йе пут тек лай (Старите господа не бива да влизат) — заяви той.
Тогава двамата измъкнаха жетоните и му ги показаха. Той незабавно се отдръпна настрани, за да ги пропусне да влязат, и се поклони почти до земята. Даденото от Тонг-чи описание позволи на Дегенфелд да се ориентира в обстановката на затвора. Преминаха по един тесен двор и застанаха пред вратата на същинската постройка, която бе висока само един етаж, а дължината й чезнеше в мрака.
И тук трябваше да бъде ударен един гонг, след което зад вратата прозвуча същото «Шуи-тси». Получил споменатия вече отговор, часовоят отвори и при представянето на жетоните ги пусна да влязат. Сега се намериха в тесен ходник, осветен от два фенера.