Следователно той беше тук. Понеже свещеникът държеше четката, налагаше се капитанът да записва въпросите и да превръща хартията в пепел. Духът съобщи чрез четката, че последно се е казвал Киа-тзонг и при династията Ву-ти [55] е бил ванг [56] на Изтока. Тъй като прочутите Ву-ти са живели преди повече от четири хиляди години, а един ванг е най-висшият служител в империята, то невидимо присъстващият вицекрал при всички случаи беше дух, с когото хората можеха да се гордеят.
Свещеникът естествено го съзнаваше. Почувствал се задължен да прояви най-голяма вежливост, той остави настрани четката, поклони се доземи и помоли духа да бъде така добър да опита ракията. Тя не беше от грозде, а от ферментирал ориз, наричана сам-ху. Един дух е твърде горд естествено да яде или пие, когато го зяпат хора, които още не са умрели. Ето защо фенерите бяха затулени с приготвените за тази цел рогозки, така че наоколо стана тъмно.
Метусалем беше единственият от пасажерите, който разбираше всичко. Вярно, по време на пътуването Готфрид фон Буйон и Рихард Щайн също се бяха занимавали с китайски, ала все пак не бяха напреднали дотолкова, че да могат да следят една такава словесна канонада. Търнърстик и дебелият обаче не разбираха нито сричка. По тая причина Дегенфелд се възползваше от всяка настъпила пауза, колкото и малка да беше, да им преведе с тих глас чутото и обясни видяното.
Масата с пясъка беше поместена веднага щом започнаха въпросите и отговорите до жертвената, така че на последната оставаха само три страни свободни. Първата от тези страни заемаха двете кресла, на които господстваха морското божество и духът; на останалите две страни седяха петимата пасажери, и то така, че минхер се намираше до дясната ръка на духа, когато затъмниха сега фенерите, Синьочервеният му прошепна:
— Внимавайте, минхер, дали духът ще пие! Вероятно ще може да се чуе.
След кратка пауза дебелият уведоми със също така тих тон:
— Hij drinkt, hij drinkt! Ik hoor ’t slurpen. (Той пие, пие! Чувам глътките.)
— Това е свещеникът!
— Deze vos! (Тази лисица!)
Когато сетне рогозките бяха отстранени от фенерите, всеки можеше да види, че духът е пил, тъй като съдържанието на съда бе намаляло.
Сега духът бе запитан дали ще имат хубаво време, ще бъде ли плаването благополучно и ще направят ли добри сделки. Паднаха се такива благоприятни отговори, че свещеникът се почувства задължен да покани духа да си вземе парче сладкиш от масата.
Кейкът изглеждаше извънредно апетитен и бе разрязан на осем еднакво големи части. Лампите бяха отново затулени — този път за по-дълго време, тъй като един дух се нуждае от повече време да изяде парче сладкиш, отколкото да изпие глътка ракия.
Но когато фенерите бяха отново открити, всички останаха смаяни. Духът не се бе задоволил само с една осминка, а бе изконсумирал целия кейк. Навярно бе слязъл от някой много отдалечен регион, за да има такъв вълчи глад. Най-слисан от всички беше самият свещеник. Очите му гледаха изплашено чинията, в която се бе намирал сладкишът. Плитката му понечи да се изправи от страх. Той бе имал на ума си да извърши един фокус-мокус. Нима наистина имаше духове? Нима конг-пит не бе измама? Нима в привидно празното кресло наистина седеше дух, който за толкова кратко време бе погълнал останалите седем осминки? Защото едната бе взел той, свещеникът, под закрила на тъмнината.
Държането му от този момент стана неуверено. На главните въпроси бе отговорено и сега бе разрешено на моряците да се обърнат за информация към духа. Суеверните люде се възползваха предостатъчно от това. На офицерите бе приятно, защото чрез сентенциите на оракула придобиваха власт над тези иначе толкова трудно управляеми хора.
Духът и сега даде такива отлични отговори, че свещеникът го помоли да им окаже милостта да изпие още една глътка. Веднага щом бяха затъмнени фенерите, мошеническият заклинател се промъкна да посегне към каната и отпие порядъчна глътка. Как само се изплати, когато ръката му намери празно мястото, където съдът току-що бе стоял. Едва не се разкрещя. Значи все пак имаше някакъв дух, който ядеше сладкиш и пиеше сам-ху. Какъв триумф, ако можеше да покаже това на хората! Каква гледка би представлявала една висяща във въздуха кана, без да се вижда пиещият! Той незабавно разпореди да отстранят покривалата от лампите. Когато това стана… каната отново си стоеше на мястото, но бе съвсем празна, изпита до дъно. Духът трябва да е бил точно толкова жаден, колкото и гладен, физиономията на свещеника не подлежеше на описание. А Рихард Щайн прошепна на седящия до него минхер: