— Какво да мисли човек? Аз наистина чух да се пие.
— Zo? (Тъй ли?) — усмихна се дебелият. — Ik kat’t met geloven! (He мога да повярвам!)
— О, напротив! Чух къркорене и преглъщане, сякаш някой се мъчеше час по-скоро да свърши.
— Dan is de dorst zeer groot geweest! (Значи жаждата е била много голяма!)
Докато свещеникът и офицерите, знаещи шмекериите на конг-пит, се стъписаха от ужас, екипажът ликуваш, убеден че наистина има дух, и то много знатен, който не се задоволява само с глътка оризово вино и парче сладкиш. Заклинателят се окопити и попита сега гостите дали не желаят и те да отправят някой въпрос към духа. Метусалем вече си бе наумил да помоли за това, така че веднага се съгласи с предложението. Нареди да се напише въпроса дали той и спътниците му ще постигнат целта на пътуването. След като духът изписа с помощта на медиума отговора върху пясъка, Дегенфелд приближи, за да прочете сам известието. Той изпадна в най-голямо изумление, защото то гласеше: «Да. Вие ще намерите богатия чичо и също жената с децата, а холандецът ще купи голямо предприятие.» Метусалем преведе на другарите си отговора на немски, което ги слиса до немай къде. Беше ясно: духът знаеше намеренията им, държани от тях в най-голяма тайна. Задоволството на свещеника от тяхното видимо смайване бе толкова голямо, че той изцяло забрави възникналите относно духа съмнения и го покани учтиво да си вземе парче печено.
Печеното, разбира се, беше изстинало. Седемте или осем големи къса, които лежаха в чинията, изглеждаха съблазнително, почти като хрупкаво телешко печено. Естествено светлините бяха отново затулени, а свещеникът се прокрадна да посегне тайно. Но понеже нямаше вяра в нещата и бе очаквал, че като заместник на духа ще може здравата да си похапне — цял ден не бе сложил нищо в уста, грабна две парчета, та да не загази съвсем. Изяде на бърза ръка тези две парчета и нареди да открият отново фенерите. Едва падна светлината върху масата и се видя, че чинията бе съвсем празна.
Свещеникът се скова от ужас, толкова повече като забеляза опасните погледи, които му метнаха посветените в изкусните му похвати офицери. Онези парчета, които духът обикновено оставяше, бяха предназначени за тях. Сега те си мислеха естествено, че са изиграни от медиума; логично бе да допуснат, че свещеникът е прибрал липсващото, за да го изяде по-късно.
— По дяволите! — изруга полугласно Метусалем. — Духът на вицекраля трябва наистина да е гладувал над четири хиляди години. Та той се тъпче и пие като немски ратай по вършитба!
— Жал ма е за клетия, мил дядка! — рече Готфрид фон Буйон. — При тоя благословен апетит търбухът му ша са пръсне и сетне край с неговото добро здраве.
— Аз го чух да яде — забеляза Рихард. — Преглъщаният и млясканията бяха съвсем ясни.
— Тъй ли? — попита дебелият. — Здравата ли се мляскаше?
— Добре доловимо. Беше толкова близо, сякаш бяхте вие.
За да излезе от затруднението си, свещеникът се видя принуден да се сбогува с духа. Той написа на лист една учтива благодарност и го изгори. Но духът владееше не по-малко добрия тон, защото влезе в свещеника и го принуди да напише с помощта на четката по пясъка:
«Господа, много съм радостен, че се запознах с вас, и ви благодаря най-сърдечно за даровете, с които ме ощастливихте и подкрепихте. Сега трябва да потеглям час по-скоро защото и други чакат моята помощ, и ви моля най-любезно да ме изпратите до стълбата.»
На тези прощални думи бе незабавно откликнато. Всеки от присъстващите получи по един запален жълт лист в ръка и после се сформира шествие, което придружи духа като почетен кортеж до трапа. Той вървеше отново така, както беше дошъл — между капитана и кормчията, и при все че не се виждаше, всички му се кланяха непрекъснато, докато напусна кораба.
Немците бяха останали по местата си. И през ум не им минаваше да участват в шашмата и да породят по този начин впечатление, че вярват в нея. Някои неща, разбира се, им бяха неясни.
— Порядъчен гастроном и пияч беше тоя дух — обади се Готфрид. — Трябва много дълго да е постил.
— Глупости! — отсече Търнърстик. — Свещеникът е изпил и изял всичко.