— Пфу! И вие ще ги ядете?
— Естествено!
— Отвратително! Аз няма да ям!
Ястието изглеждаше много апетитно и той беше вече грабнал лъжицата, за да си сложи в чинията, ала бързо я остави настрани. Готфрид обаче посегна и започна да си служи с квай-тце със сръчността на китаец. И той като Метусалем и Рихард Щайн се бе запознал с пръчиците за хранене при Йе-кин-ли, а по време на морското пътуване бе свикнал с тяхната употреба. Минхер не докосна ястието, но се виждаше колко му тежи отказът, като гледа как вкусно си похапват останалите.
След това бе сервиран бульон, в който плуваха малки късчета месо. Виждайки другите да си сипват, дебелият попита предпазливо:
— Това куче ли е?
— He — отвърна Готфрид.
— Тогава и аз ще ям!
Той напълни чинията си и започна да се храни с безформената лъжица, без да си служи с квай-тце. И хич не го бе грижа за погледите, които му мятаха китайците за това нарушаване на благоприличието. Когато привърши, кимна любезно на Готфрид и каза:
— Не, не е куче.
— Куче не, но котка! — отговори Готфрид.
— Небеса! О, гърлото ми, стомахът ми, червата ми! Mijnheer Methusalm, wat zegt het woordenboek van de darmen?
— Какво казва речникът за червата? Че са дълги седем метра — засмя се запитаният, защото дебелият постави ръце на корема си и изкриви жално лице. — Да не би вашите да са зле?
— Да, много! Ik heb pijn en een ontsteking.
— Какво? Болки и възпаление имате? Защо?
— Ядох котешко месо.
— Глупости! Не се оставяйте да ви занася Готфрид с подобни щуротии! Той самият не знае какво яде.
Минхер се закани с юмрук на съседа си и му нашепна гневно:
— Нехранимайко! Нещастен речен кон! Следващото блюдо се състоеше от бистра, но не рядка супа, със ситно накълцани корени. Тя ухаеше подканящо.
— Soup of salangans! — подвикна към гостите си хо-чанг, правейки важна физиономия, за да намекне, че се касае за изключителен деликатес.
Това следователно беше супа от прочутите лястовичи гнезда! За тези така наречени индийски птичи гнезда са разпространени много неистини. Вярно е само следното:
Селенгейните (Collacelia nidifica) са дванадесет сантиметра дълги лястовици, с приблизително тридесет сантиметра размах на крилата. Отгоре тъмнокафяви, те са по-светли от долната страна и се срещат в Индустан, Индокитай и Зондските острови, където гнездят на големи орляци предимно по недостъпни скали край морето. Особено обичат такива места, където високите брегове се извисяват отвесно от врящия пробой.
Малко преди периода на люпене, значи по времето на виене на гнезда, силно набъбналите слюнести жлези на тези птици отделят слуз, наподобяваща гъст клей. Тази слуз те лепят по гладката, отвесна повърхност на скалата, като птицата безброй пъти долита и винаги отново добавя от отделяния секрет, натискайки го с човка или език. Така се образува една здрава, пихтиеста основа, върху която се строи същинското гнездо от скрепени и накалафатени със същата слюнка треви, пера, мъх и морски водорасли. Не това гнездо, както погрешно се смята, а само съставеният от втвърдената слуз фундамент се използва като храна или по-точно — деликатес.
От казаното става ясно, че събирането на тези гнезда е много опасно. Ловецът на селенгейни трябва да се спусне с въже от зъберите на отвесните скали и виси над прибоя в постоянна смъртна опасност. На някои находища хората я отстраняват, като чрез опънати въжета и въжени стълби правят достъпно цялото протежение на брега.
Селенгейните се срещат в такива количества, че само от Ява се изнасят годишно около девет милиона гнезда. В Китай, където годишно се внасят средно шест милиона, парчето струва приблизително една марка, което при паричните отношения в тази страна в никой случай не е евтино, при положение, че едно изчистено гнездо често тежи само няколко грама. Единствено състоятелните люде могат да си позволят това удоволствие.
Впрочем едно такова гнездо не представлява никакво кой знае колко апетитно ястие. Неприготвено, то въобще не може да се яде, а варено придобива блудкав вкус. Който дъвче излязлата от кората на черешово дърво смола, страдащо от гумоза, получава съвсем същата наслада. Едва след като се приготви, този съмнителен деликатес става приемлив. Китаецът го вари във вода или месен бульон и прибавя корени, подправки, пресен хайвер, холотурия [57], нарязани плодове и други неща. Именно тези съставки придават на гнездото пикантност и хранителна стойност.
Минхер ван Ардапеленбош изглежда вече познаваше ястието от Ява. Той и него ядеше с лъжицата, правейки същевременно изпълнена с блаженство физиономия.