— Какви са им намеренията спрямо нас?
— Смятат призори да ви убият. Ще разкъртят покрива на каютата ви и ще хвърлят вътре вонящи гърнета.
— По дяволите! Дотогава нищо ли не се канят да предприемат?
— Не. Мислят, че ако после се измъкнете, през деня по-лесно ще могат да се отбраняват срещу вас.
— Значи типовете все пак ни имат страха?
— Даже голям страх. Нали вече очистихте неколцина.
— Хм. И какво пък всъщност възнамерявате да правите при нас?
— Искам да ви помоля за помощ, тъй като аз сам съм твърде слаб, за да си добия отново свободата.
— Ама нали и ние сме пленени като вас!
— Така е наистина! Но от онова, което чух за вас, вие притежавате достатъчно смелост, решителност и оръжия, за да се освободите. Ето защо на драго сърце бих се поставил под ваша закрила.
— Всичко това звучи много добре, но аз не мога да ви се доверя.
— Можете да го сторите. Аз имам честни намерения. Повярвайте ми!
Тогава Готфрид постави ръка върху тази на студента и му прошепна:
— Т’ва звучи толкоз добре и окаяно, че момъкът буди съжаление у мен. Пуснете го в квартирата, старий Метусалем!
— Твърде опасно е!
— Опасно? Не съм убеден. К’во може да ни стори един-единствен човек?
— Откъде си толкова сигурен, че е сам?
— Сигурен наистина не, ама има нещо в неговите думи, дет’ ми грабва сърцето. И к’во ви пречи да махнете хартията и да погледнете що за дух стои вънка?
— Това е вярно. Нека погледнем.
Той пристъпи тихо към вратата, отстрани един от листовете и погледна през куршумения отвор. Звездите пръскаха толкова светлина върху палубата, че той можеше много добре да се ориентира. Там нямаше никой. Едва когато махна най-долната хартия, видя човека, който лежеше отвън на пода с лице близо до вратата. Залепи отново двете хартии на дупките и му каза:
— Ще опитам. Хайде отстранете подпорите! Непосредствено след тези думи отвън се чу шум от удряне и бутане и Метусалем после отвори вратата, която се движеше на кожени панти. Човекът влезе бързо, а студентът незабавно зарези отново вратата. След това огледа изпитателно влезлия.
Беше млад мъж, може би на двадесет и четири — двадесет и пет години. Носеше по-добро облекло от моряците, та дори и от техните офицери. Оръжия по него не се виждаха. Той улови ръката на Метусалем и каза прочувствено:
— Благодаря ви, майн хер! Сега вече мога да имам надежда за свободата си.
— Хм! — продума студентът, поклащайки глава. — Един китаец, говорещ немски и представящ ни се при такива обстоятелства, това е нещо доста необикновено. Китаец ли сте всъщност?
— Даже чистокръвен!
— А защо ни заговорихте на немски? Как узнахте, че ще ви разберем?
— Чух американеца да казва на Хо-чанг, че сте немци.
— Хм-м. А що за професия имате?
— Търговец съм и търгувам с петрол.
— Хм! Имате честно лице и на драго сърце бих ви се доверил, стига да не беше само така нареченият господар «Сай-тай-най»! Името не е китайско?
— Това е вярно. Вие говорите ли китайски?
— Да.
— Е, тогава знаете, че ние изговаряме чуждите думи по наш начин. Трудно ни идва да произнасяме правилно определени съгласни, когато стоят една да друга. Така например вместо Кристус (Христос) казваме Ки-ли-су-ту-су и наместо спиритус (спирт) — су-пи-ли-ту-су.
— Зная го, но вие самият изговорихте все пак двете думи правилно!
— Само защото съм имал възможността да се упражнявам години наред. Името Сай-тай-най също е немско, ала изречено с китайски език. Той в действителност се казва…
— Стой! — прекъсна го рязко Метусалем. — Нима е възможно! Какво предугаждам! Говорите за петрол! Говорите по-нататък за някакъв господин Сай-тай-най, който живее в провинция Ху-нан! Сай-тай-най! Тук вие сте поставили едно «ай» мезкду съгласните и още едно на края на думата, защото единствената и вярна гласна в едносричната дума е именно също «ай»?
— Така е.
— Следователно името гласи Щайн? [60] — Да, Щайн. Хер Щайн е моят Пи-ли-ни-ци-па-ла, моят принципал (шеф).
— Как е първото му име?
— Да-ни-не-ле, значи Даниел.
Сега Рихард нададе възторжен крясък, спусна се към китаеца, улови го за ръката и извика:
— Щайн… Даниел… немец… в провинция Ху-нан… значи вие познавате моя чичо! Каква изненада, какво щастие! Колко добре, че ви пуснахме да влезете!
Китаецът погледна юношата удивено и запита:
— Как? Какво? Вие познавате господаря?
— Естествено! Та той ми е чичо!
— Тогава… тогава сте получил писмото му?