— Да ви благодарим за опиума, който ни дадохте.
— Опиум? Какво имате предвид?
— Не се правете на незнаещи! Сипахте ни опиум в питиетата, за да ни упоите!
— Не, господарю! По какви причини бихме го сторили?
— За да ни ограбите и убиете.
— Тиен-на! (Небеса!) За убийци ли ни смятате?
— Действително. Мислите, че не знаем, че вашата «Шуи-хой» е пиратска джонка?
— Господарю, какво говорите! Веднага ще наредя да дойдат всичките ми хора, за да свидетелстват, че ние сме почтени хора.
Той поиска да се изправи. Метусалем опря револвера в челото му и повели:
— Останете седнал, в противен случай стрелям! Напълно вярвам, че на драго сърце бихте повикал хората си!
— Господарю, небето и земята ми са свидетели, че ние сме честни. Вие самите сте тези, които се отплатиха за нашето гостоприемство с неблагодарност. Застреляхте трима от хората ми и ранихте четвърти!
— Значи с един куршум са били улучени даже двама, това извънредно много ме радва. Защо пробихте отвори на вратата ни?
— За да видим дали спите.
— За какво ви беше необходимо да го знаете? И защо спуснахте после от борда онзи човек до люка ни?
— Понеже не ни позволихте да погледнем през вратата.
— Празни приказки и лъжи! Човекът трябваше да ни метне едно хитху-чанг! Защо не станахте до сутринта в Хонконг?
— Нима вече не сме там?
При този въпрос той направи такава арогантна физиономия, че Метусалем грубо го сряза:
— Не се преструвайте! Негодник като вас не би съумял да ни измами. Още от началото си бяхте наумили да ни видите сметката. Защо пратихте американеца да ни подслушва?
— Американеца? Кого имате предвид?
— Човекът, който се представи за малаец.
— Че той си е такъв!
— Ще трябва да ни го докаже! След като ви предаде нашия разговор, на вашия дух никак не му бе трудно да отговори на въпроса ми.
— Той винаги може да го стори, духът е всезнаещ.
— Наистина ли? Хм-м. Духът и на вас каза, че всички ще пристигнем благополучно в Кантон. Тук той за съжаление се излъга, понеже ние действително ще видим Кантон, докато вие никога през живота си вече няма да отидете там.
— Как тъй?
— Ами защото хората в Хонконг ще ви устроят едно малко обесване, както обикновено се постъпва с морски разбойници.
Хо-чанг погледна двамата си съседи, сякаш очакваше подкрепа от тях, ала те отбягнаха погледа му и не се осмелиха да кажат нито дума. Виждайки, че те предоставят защитата на него, той увери тържествено:
— Господарю, всичко, в което ни упреквате, е една голяма заблуда и тя веднага ще се изясни, ако ми разрешите да повикам хората си.
— На мен ми е необходим само един от тях и той е тук. Сега ще продължавате ли все още да отричате?
Лианг-си влезе, след като предварително бе надникнал предпазливо. Като го съгледа, хо-чанг замлъкна, но му метна яростен поглед.
— Е, говорете, де! С каква цел са топовете долу в сандъците?
— В сандъците имало топове? — гласеше наглият контравъпрос. — Отведете ни долу и аз ще ви докаже, че това е лъжа!
— Нямам подобно желание, тъй като там спят вашите «честни» моряци. Но в Хонконг ще ви накарат да си признаете.
— Добре, тогава ме пуснете да изляза! Корабът изглежда се е откъснал и е отплавал с отлива в морето. Аз ще го върна обратно, а после вие можете да заведете иск при Хинг-куан [64].
— Едва ли ще последвам съвета ви. За да се върне джонката в Хонконг, вие не сте ни необходими. И като стигнем там, наистина ще повдигнем жалба, но не при вашия куан, а при нашия консул. На него ще предадем и кораба.
Нехранимайковците пребледняха.
— Господарю, няма да го направите! — извика хо-чанг.
— Защо не? Защото после бързо-бързо ще увиснете на врата си? О, ние познаваме процесуалното производство на вашата страна! Нямаме никакво желание да чакаме решението на шест съдебни инстанции и да узнаем после, че тутча-юен [65] или та-ли-се [66] в крайна сметка ви е пуснал да офейкате. Вие сте разбойници и ние ще го докажем. Поискахте да ни убиете и понеже сме чужденци, делото ще се глада от представителите на страните, чиито граждани сме. А тези консули ще се погрижат въжето скоро да легне на шиите ви! Готфрид, капитане, вържете типовете!
Последното разпореждане беше изречено естествено на немски. Хо-чанг и двамата му съучастници не се осмелиха да окажат съпротива пред заплашващите ги револвери на Метусалем и се оставиха да ги вържат и дори да им запушат устата.
Следващият ход беше да се осигури екипажът. Търнърстик каза, че за обслужване на кораба ще са му необходими най-много десет човека. Тъй като сред седмината пленници вече имаше пет моряка, нужни бяха само още петима. Тях Лианг-си трябваше да изпраща горе поотделно под предлог, че Хо-чанг иска тайно да разговаря с тях. Тъй като дотук всичко бе протекло толкова добре, той заяви, че е готов, и слезе през средния люк в трюма. По-нататъшният успех на начинанието зависеше от неговата интелигентност. Надяваха се хитростта му да е по-голяма от неговия кураж. Петимата се скриха зад няколкото коша и празни сандъци, край които хората трябваше да минат. Въжета имаше в достатъчно количество.