Докато немското момче издига хвърчилото си от чисто, невинно удоволствие, чин-тзе-тзи [77] влага в играта вероломни намерения. То намазва връвта с някакво лепкаво вещество и я посипва с натрошено стъкло. С нея се стреми после да пререже вървите на другите момчета и хвърчилата им да бъдат отнесени от вятъра. Не се ли заражда по този начин известното китайско коварство и злорадство?
Спортните зали са непознати — оттам и липсата на кураж и физическа ловкост.
Момичета никога няма да видиш да играят на открито. Те са осъдени на същата уединеност като техните майки. Много е трудно гостът да види лицето на стопанката на къщата. И все пак китайците не са възприели тази традиция от хоей-хоей [78], които наброяват милиони при тях.
Така играе младостта кажи-речи само за да развие лошите качества, които се усъвършенстват при зрелостта. Заговори ли чужденецът някое хлапе, не чува отговор, не вижда дружелюбна, усмихната физиономия. Все едно разговаря с някой старик — всичко е старческо.
И както старецът в заника на своя живот не иска да се раздели с досегашните си възгледи, така и китаецът не е лесно готов да възприеме други разбирания. Такъв е случаят особено в религиозно отношение, тъй като християнската мисия в Китай все още не е донесла някакви заслужаващи да се споменат плодове.
Мисионерът може ревностно и разпалено да изложи великолепното учение на християнството, китаецът ще го изслуша, без да го прекъсва, защото така изисква етикецията, но накрая ще каже любезно: «Ти си много прав, ала и аз съм прав. Пут тун киао, тун ли; ни-мен чу хиунг.» Което ще рече:
«Религиите са различни, разумът е само един; всички ние сме братя.» Нововъведенията, внедрени в страната през последните десетилетия, са или насилствено наложени, или китаецът е възприел само от лична изгода. Но и те се чувстват единствено по крайбрежието, докато вътрешността на страната се възправя като бодлите на таралеж срещу всеки чужд досег.
Кантон е от онези градове, в които цари най-оживен туризъм. По тази причина хората там не се държат към чужденеца и неговата култура така отблъскващо, както някъде другаде. Те съзнават, че общуването с него им носи големи предимства и навярно на драго сърце биха ги усвоили, ако не се виждаха заобиколени от закона като със здрава, непреодолима ограда. Човек можеше да си позволи най-много да се промъкне тайно през някоя нейна пролука.
Една такава пролука се откри и за Метусалем, когато Тонг-чи предложи на него и спътниците му гостоприемството си и обеща паспорт. Те трябваше да останат в Хонконг, докато следствието срещу пиратите напредне дотолкоз, че разпитът на свидетелите вече да не е нужен. Тонг-чи и Хо-по-со бяха отпътували още първата вечер, като казаха на студента къде и как може да ги намери в Кантон.
Това употребявано за града име е погрешно. Кантон или по-точно Куанг-тунг се казва провинцията. Името на столицата й обаче е Куанг-чеу-фу. Тя е отдалечена на сто и петдесет километра от морето, лежи на северния бряг на Бисерната река и образува неправилен четириъгълник, обграден от деветкилометрова стена. Тя е изградена от тухли върху фундамент от пясъчник, висока е осем метра и шест дебела и в нея са оставени петнадесет порти. Един напречен зид с четири порти отделя Стария или Татарския град от Новия или Китайския град. Към страните му са се присъединили обширни, гъсто населени предградия, които все пак не предлагат достатъчно място за многобройното население, защото над триста хиляди души живеят по закрепени за речния бряг салове, лодки и бракувани кораби, но тяхното месторазположение толкова често се сменя, че за същинското движение по реката остава свободна и открита само една тясна ивица.
Броят на тези лодки, наричани Сам-пан, се преценява над осемдесет хиляди; техните обитатели се квалифицират с името Тан-киа. На тези Сам-пам цари толкова разнообразен живот, че чужденецът може със седмици да наблюдава, без да се умори. Но за него в никой случай не е препоръчително да прояви прекалено голямото доверие да се качи на една такава лодка, особено нощем, защото Тан-киа са хора, с които много трябва да се внимава. Те принадлежат към най-нисшата класа, утайката на обществото, живеят в страхотна мизерия и следователно имат всички основания да гледат на мандарините като на пиявици, от които трябва да се укрива всяка чаша дребен ориз, с която биха позалъгали глада си. При това положение нуждата е по-силна от почтеността и ето как повечето Тан-киа водят живот, който повече или по-малко плаши очите на закона.