— Но тогава един такъв т’ой притежава кажи-речи по-голяма власт от един Ванг, вицекрал и регент на цяла една голяма провинция! — възкликна Метусалем.
— Действително. Няма служител, колкото и високопоставен и могъщ да е, който да се осмели да оскърби един т’ой, защото този лесно би могъл да му отмъсти. Ще свика всички поданици на просешкото си кралство, наброяващи много хиляди, и ще залее с тях провинцията. В Пекинг ще разберат кой е виновен и вицекралят ще бъде веднага свален, защото е предизвикал нещастие в провинцията си и е доказал по този начин, че е некадърен управител. Да, един просешки крал е изключително могъща личност. Разумно ли е при това положение да ме оскърбяват, защото съм бил зет на един такъв?
— Постъпката е много непредпазлива.
— Да, аз мога да си отмъстя на Винг-кан. Той го знае много добре и ето защо иска да ме изпревари, като погуби и мен, и семейството ми. Защото у нас жената и децата на престъпника споделят наказанието му.
— Това вече го разбрах. За мен беше непонятно, че някой ще се осмели на такова тежко престъпление, като кражбата на бог, заради една обикновена обида. Сега виждам по-ясно. Винг-кан се страхува от вашето отмъщение и още повече от онова на тъста ви, който е т’ой. Ето защо иска да ви обезвреди.
— А заедно с мен и т’ой, когото наказанието за моето престъпление също ще сполети, като баща на съпругата ми. Дори един крал на просяците — колкото и голямо да е могъществото му — не бива да извършва престъпление. Стори ли го, той попада под ударите на закона като всеки друг и не може да очаква никаква милост или помощ, защото всичките му поданици ще се отрекат от него. Такъв е кроежът на моя съсед, ако нещата действително стоят така, както казвате.
— Точно така са. И за да ви го докажа, нека ви разправя как узнах за този комплот.
Той му съобщи всичко. Ювелирът се видя в едно извънредно опасно положение. Закрачи напред-назад из стаята, ръкомахаше, дърпаше плитката си.
— Какво да правя, какво да правя? — запита.
— Вие най-добре би трябвало да знаете!
— Дали да не изтичам до синг-куан [82] и да направя оплакване?
— Не, деянието не е извършено, така че нищо не бихте могъл да докажете против съседа си.
— Значи смятате, че трябва спокойно да дочакам, додето той зарови бога в градината ми?
— Да.
— Това е опасно, крайно опасно. Вие не познавате законите на нашата страна. Горко на онзи, на чиято земя или дори само в нейна близост е извършено престъпление! Той ще бъде неумолимо наказан. Ако някой се самоубие например пред моята врата, то виновният ще съм аз и мен ще накажат. Ако съседът ми зарови статуята на бога при мен, нека аз хиляди пъти си доказвам, че той самият я е откраднал и закопал в градината ми — щом са я намерили при мен, аз ще понеса наказанието.
— Лошо наистина. Нещата значи стоят по следния начин: предотвратите ли сега застрашаващото ви деяние, няма да можете да докажете нищо срещу съседа, а той ще измисли друг начин на отмъщение, на което няма да съумеете да попречите. Оставите ли обаче събитията да се развият, отивате към гибел.
— Да, така е и аз не виждам средство, което да отклони удара от мен и семейството ми. Не можете ли да охарактеризирате по-подробно крадеца, с когото Винг-кан възнамерява да извърши престъпление?
— Не.
— Направя ли сега донесение, ще го търсят наистина, но няма да го намерят. Кражбата следователно все пак ще се извърши.
— Да, но полицията би могла да разположи постове в градината ви, които веднага да пипнат негодника щом дойде.
— Не, не — отхвърли бижутерът. — Той ще каже, че действа по моя заръка и тогава пак съм изгубен.
— В такъв случай трябва незабавно да се уведомят свещениците да си пазят божествата. Та нали знаем часа, в който ще бъде извършена кражбата.
— Известно ли ви е в кой храм се намира богът, на когото са турили око?
— Не.
— О, уви! А знаете ли колко храма притежаваме тук в Куанг-чеу-фу?
— Да, сто и двадесет.
— Това са само големите, прочутите. Има много, много повече. Преди уведомлението, за което говорите, да стигне до всички тези места, кражбата ще бъде извършена. И това също не помага.