— Не, засега още не.
— Няма ли поне нашия Рихард да вземем?
— И него не. В него имам по-голямо доверие, отколкото на другите. Той е надскочил годините си по предпазливост и разсъдливост. Но неговата майка ми го повери и аз не мога да го впускам в ненужна опасност.
— Смятате работа за опасна?
— Не, но при дадени обстоятелства може и да стане. Иди сега и навести останалите! Те ще питат за мен. Кажи им, че не желая да бъда смущаван, тъй като имам намерение да впиша бележките си. По-късно се върни тук. След четвърт час ще се стъмни.
Готфрид тръгна. Скоро след него дойде един слуга, за да запали висящия от тавана фенер и да се осведоми дали «най-знатният и твърде старият» има да изкаже някаква заповед.
— Не, благодаря — отвърна студентът. — Но я кажи, позволено ли е да се отиде в градината?
— Сутрин не, защото по това време вън се разхожда с наслада «Цветето на дома».
— А сега?
— Да. Моят повелител желае да излезе навън?
— За кратко. Аз съм Юет-тзе [83] и искам да размишлявам необезпокоявано.
— Аз ще съпроводя «Създателя на поезията» до портата и ще чакам там неговото завръщане. Може би по време на разходката си той ще има някаква заповед за мен.
— Не, защото моят собствен слуга ще ме придружава и ще ти съобщи желанието ми, ако имам такова. Искам да бъда напълно несмущаван.
Човекът се поклони и си тръгна. Малко по-късно се върна Готфрид.
— Къде се намират другите? — попита Метусалем.
— В стаята на Търнърстик, къдет’ пият чай, пушат лули и играят домино. Не знаех, че тез’ китайци познават и доминото.
— Дори много обичат да го играят, обаче плочките и цифрите се отличават от нашите. Слушай.
От улицата прозвуча звукът на гонг, ударен от пазачите, и междувременно се чу вик: «Сиют-ши, сиют-ши!». По западноевропейското отчитане беше седем часът вечерта, но според китайското започваше единадесетият час.
— Време е — каза Дегенфалд. — Ножът ти у теб ли е?
— Да. Кой ша бъде наръган из засада?
— Никой, но е възможно да ни дотрябва. Аз взех и револверите си.
— И аз съм са така екипирал. Изобщо са чувствам кат’ рицар-разбойник, който са кани в бесен галоп да изскочи през градската порта. Наистина съм любопитен как ли ша свърши авантюрата.
— Да се надяваме добре. Хайде!
Отвън ги чакаше слугата. Той ги отведе до градинската порта и се върна. Бързо се беше стъмнило. Човек не би могъл да види някой друг от осем крачки разстояние и за броени минути щеше да стане още по-тъмно.
— Сега крадат бога — прошепна Готфрид.
— Да, сега е времето. Надявам се кражбата да успее.
— Хубаво пожелание!
— Но основателно. Ако кражбата не успее, утре ще бъдем отново принудени да се измъкваме, което ще бъде по-трудно, тъй като тогава Тонг-чи със сигурност ще си е вкъщи. Да вървим към зида!
Те се шмугнаха безшумно нататък й спряха най-напред да се ослушат. От другата страна не се чуваше никакъв шум.
— Сега оттатък, ама съвсем тихо! — прошушна Дегенфелд на ваксаджията.
Те се метнаха горе и бавно се спуснаха отвъд. Едва краката им докоснаха земята и един тъмен силует изплува до тях.
— Ху-тсин? — запита студентът шепнешком.
— Аз съм, най-нищожният.
— Колко време сте тук?
— Едва отпреди малко.
— Пообиколихте ли наоколо?
— Не. Помислих, че Винг-кан може да е зад зида и да се ослушва. Той нали не бива да знае, че съм тук.
— Много право! А инструментите?
— Лежат тук до мен. Какво ще правим сега, височайши повелителю?
— Вие двамата се скрийте зад този тисов плет. Възможно е Винг-кан да мине отсам, за да се убеди, че няма никой в градината. Дори е много вероятно да го стори. Аз ще отида да поразузная и скоро ще се върна.
Той си свали ботушите и се отдалечи дебнешком. Вървейки стъпка по стъпка, опитваше да прониже мрака с очи. Обходи двете страни на градината, без да забележи нещо необичайно. Третата страна беше зидът, разделящ градините на двамата бижутери. Докато се промъкваше бавно напред, кракът му докосна нещо твърдо, което лежеше на земята. Той се наведе да опипа предмета. Установи, че един до друг лежаха кирка, лизгар и лопата.
Тези инструменти сигурно бяха прехвърлени от Винг-кан, нямаше как да е някой друг. Той може би още беше наблизо.
Дегенфелд се сниши и се ослуша. Напрегна до краен предел очите си, но не можа нито да чуе, нито да види нещо.
Придвижи се, приведен към земята, още няколко крачки и тогава видя някаква фигура, облегната на едно дърво, едва на четири крачки отдалечено от него. Ако не беше така снишен, онзи непременно щеше да го забележи.