— Никой не гъка там — избоботи Вася, когато се върна в палатката. — А освен това откъде се е взел този Гена при нас? Това да не е някакъв номер?
В купето на джипа „Нива“ беше топло и уютно, в пълен контраст със сивотата и кишата, които царяха навън. Късната есен в Кавказ беше крайно неподходяща да се мотаеш без работа. Когато си зает с напрегната дейност, времето и другите неприятни особености на местния демисезон нямаха кой знае какво значение. Просто няма кога да им обръщаш внимание. Но ако един свикнал с активната дейност човек се занимаваше с глупости и разполагаше с една камара свободно време, организмът му по неволя започваше да реагира на околната влажна лапавица и той неизбежно се преизпълваше със съпътстваща меланхолия.
— Усещаш ли?
Стъклото на джипа от страната на Вася беше леко свалено и той отдавна вече вдишваше с ноздри ароматния дим на печено на шиш месо, който идваше на талази откъм кръчмата. Двамата бяхме спрели на булевард „Киров“, на петдесет метра от заведението за хранене, а обектът седеше на остъклената тераса в компанията на трима дебели мъже и обилно закусваше. А навън беше сложен един голям мангал, за да привлича минувачите.
— Де да имаше сега по едно шишче… А?
Вася току-що беше станал от масата, където по навик бе погълнал две порции и беше изпил три големи чаши с кафе и концентрирано подсладено мляко.
— Няма ли да се пръснеш?
— Да, ама това е шишче!
— И какво като е шишче?
— Е, винаги ще се намери място за едно шишче…
На Вася му беше скучно. Спяхме на закрито, хранехме се с топла храна и отивахме на работа в осем часа сутринта. Не се налагаше да пълзим, да се промъкваме тайно и да ликвидираме часовои, а трябваше да си караме бавно колата след обекта и да го наблюдаваме. Абсолютна рутина. Обектът не се изплъзваше, не се криеше, и през ум не му минаваше, че го следят, и целият ни беше като на длан. Нямаше никакви засади, рейдове или друга обичайна разузнавателна дейност. Пълна почивка…
Но Вася предпочиташе да си прекарва свободното време с Костя. Откакто работеха заедно, между тях се създаде своеобразна симбиоза — докторът на науките Костя и момчето от тайгата Вася. Нещо като абориген човекоядец и бял мисионер. Човекоядецът се отъркваше в доктора и вярваше, че от контактите си с него той също ще стане толкова умен. По принцип и аз не бях тъпанар, бях начетен до безобразие и информиран по много въпроси, но не бях доктор… А докторът просвещаваше Вася из основи, хващаше се за всяка негова глупост и непрекъснато го възпитаваше и критикуваше. Вася беше свикнал с това и сега сякаш нещо му липсваше. Например в момента Костя със сигурност щеше да намери един куп недостатъци в идиотското стихче и това щеше да породи яростна дискусия в течение на час и половина. А пък аз индиферентно го похвалих и толкова по въпроса.
Общо взето, цареше убийствена скука. Меланхолията нахлуваше в душата на разузнавача. А му се щеше да се весели. Думите „обичам да се веселя и още повече — да се наплюскам“ бяха казани точно за такъв като него.
И защо, питаше се в задачата, бяха разделили аборигена и мисионера? Ами понеже се занимавахме с нещо съвсем рутинно. С най-обикновено следене. А за това е необходимо във всяко самостоятелно звено да има поне един специалист по оперативна дейност. В нашия отряд имаше трима такива — Иванов, Лиза и вашия покорен слуга. И съответно се разделихме така: Лиза и Костя, аз и Вася — две групи за външно наблюдение и един стационарен пост за подслушване в лицето на Иванов, Глебич и Петрушин.
Следяхме полковник Руденко. Това беше старшият офицер на щаба в Пятигорската дивизия на вътрешните войски, изпълняващ длъжността „началник на строевата част на Обединената групировка в Северен Кавказ“. Полковникът живееше в Пятигорск и в момента беше в отпуск.
За да предваря ироничните усмивки на хората, които разбират от такива неща и знаят с какво може да злоупотреби един строевак, ще побързам да се съглася — да, такъв вид работа е прерогатив на военното контраразузнаване.
Но вождът на нашата банда полковник Иванов също беше контраразузнавач според постоянния си щат. И ние получавахме основния масив от служебна информация именно чрез неговата служба.
Наскоро главният контраразузнавач на групировката — приятелят му Вахромеев, сподели, че напоследък всеки втори дух[2], пленен или убит в сблъсъците чеченски боец, разполагал с наши документи. Сиреч с удостоверение на офицер, с военна книжка и с командировъчно, изработени в пълно съответствие с всички инструкции. Просто нямало за какво да се хванеш. Бланките били наши, нямало никаква фалшификация, били попълнени от специалисти и всички печати били истински — проверили ги. Общо взето, както да въртиш и да сучеш, това нямало как да стане без намесата на кадровиците.