Ще ви кажа под секрет, че можеше да се разследва успешно буквално за половин ден всяко на пръв поглед спонтанно произшествие от сегашната война — от рода на взривяването на колони, — без да последва обстрел и впоследствие без вражески трупове и изобщо без каквито и да било други прояви от страна на „духовете“… Достатъчно е, без да разполагаш с каквито и да било заповеди и без да вдигаш излишен шум, да се разходиш до съседното село, близо до което се е случило въпросното произшествие. А заключителната фаза е в зависимост от желанието. Можеш да приключиш просто с едно резюме в докладната, а можеш и да действаш на местно ниво, като опреш дулото в тила на съответния човек и изречеш сакралната фраза: „Моли се, боклук!“. Между другото, в това отношение там нещата бяха много прости. И веднага ставаше ясно защо, по каква причина и с каква цел е предизвикано произшествието — оставаше само да разбереш кой точно го е извършил…
Но тук, на този етап, наистина се озовахме в задънена улица… Простичките въпроси защо, по каква причина и с каква цел нямаха отговори. А за мотивацията и дума не можеше да става.
— Нали ви предложих — припомни ни Петрушин. — Трябваше да се съгласите. Ако ги бяхме закарали на някое запустяло място, след десет минути вече щяхме да знаем кои са те и какво търсят тук.
— А пък ако се окажеше, че са чак толкова печени, и започнеха да се дърпат, щяхме да ги издушим на място — подкрепи го Вася. — И сега нямаше да има никакви трупове и никакви комисии…
Петрушин и Вася също бяха мрачни, но по свой начин.
Костя наричаше това фрустрация. Настървението им беше налице, но нямаше възможност да го задоволят. Сиреч те принципно бяха в пълна готовност да допълзят донякъде, да полежат тихомълком като пънове, а сетне мълниеносно да скокнат и светкавично да изпозаколят всички. Или да ги изпозастрелят от упор, откривайки внезапен огън от близко разстояние. А след това, обзети от пълно душевно задоволство, да отидат в базата, да се на-плюскат до насита, да изсмучат една консерва с концентрирано подсладено мляко и непробудно да спят цели дванадесет часа…
Само че сега изобщо нямаха представа накъде да пълзят и кого да заколят. И бяха изпаднали в абсолютна фрустрация.
— Не зная — разтърка уморено клепачите си Иванов и се прозя. — Толкова неща се струпаха, но нищо не е ясно и има само някакви версии… Изобщо не съм готов да реагирам веднага… Нека да изчакаме до утре сутринта. Току-виж сме измислили нещо. Нали знаете какво казват хората: „Утрото е но-мъдро от вечерта“.
— Ами тогава да треснем по триста грама? — Глебич присви лукаво очи и измъкна изпод леглото една чанта, в която нещо недвусмислено прозвънна. — Денят беше труден и няма да е зле да се поотпуснем.
— По сто и петдесет и нито грам повече — кимна наставнически полковникът. — Утре заран всички ще трябва да сме с бистри глави. Тъй че няма да злоупотребяваме…
Но през нощта никой не роди каквато и да е идея…
Хранехме известна надежда, че това ще сторят Иванов и Костя, тъй като понякога те успяваха да го направят. Нощем страдаха от безсъние и щъкаха насам-натам — а на това отгоре Иванов пиеше кафе, и то толкова силно, че лъжичката стоеше права в чашата, — ала на сутринта се плясваха по челата. Един вид същинска еврика. И се провикваха: „Пригответе се, отиваме еди-къде си, настъпи моментът да залягаме в засада, да се промъкваме и да залавяме…“. На закуска полковникът се разпореди веднага да прегледаме тефтерчетата си и да започнем да звъним където ни падне. По време на московската епопея[13] всички до един се бяхме сдобили с мобилни телефони, които не използвахме в зоната на бойните действия, но ето че сега щяха да ни свършат работа. Или казано с други думи, трябваше да задействаме всички възможни контакти в този град. Както се досещате, нямаше защо да разчитаме на съчувствието на ръководството и се налагаше да се задоволим само с личните си връзки и познанства. Ситуацията беше малко странна, но напълно позната — въпреки високопоставеното ни покровителство, когато вършехме някаква сериозна работа на мирна земя, кой знае защо винаги се налагаше да се справяме предимно със собствени сили.
След известно време контактите криво-ляво бяха задействани, най-вече от Глебич, Костя, Петрушин и Иванов. Останалите не откриха такива възможности. Всъщност полковникът остана доволен и от това, моментално разхвърли задачите на всички и ние тръгнахме да вършим работа.