Прокурорът напразно ни беше сплашвал. Следователите по особено важни дела възприеха с разбиране нашата ситуация. Дори бих казал, че се отнесоха към нас невероятно мило. По-късно се разбра, че това по-скоро прилича на искреното и любезно отношение на надзирателя в килията за осъдени на смърт към поредния затворник, чиято молба за помилване е отхвърлена за последен път.
Общо взето, дадоха ни да разберем… Не, нека да бъдем по-конкретни, както обича да казва специалният представител Витя. Казаха ни директно: „Ако в най-скоро време не бъдат постигнати недвусмислени положителни резултати в разследването на цялата тази работа, ще ви направят на кайма, момчета. Защото вие сте реализирали една най-обикновена разработка, която в най-лошия случай би могла да приключи със счупената челюст на задържания… Само че в крайна сметка са се появили единадесет трупа. Схващате ли каква е разликата?“.
Изобщо нямало да ни простят. А освен това не се знаело кой е този тип, който толкова лекомислено сме изплашили. И отсякоха: „Тъй че късмет, момчета. Дръжте се“.
Е, благодарско! Много ни успокоиха и обнадеждиха…
А за десерт ни връхлетя една изненада. В осемнадесет часа, когато всички вече се бяхме събрали в „Заря“, на мобилния телефон на Иванов се обади непознат човек е характерен кавказки акцент:
— Вие ли бяхте днес при Максуд?
— Да… Защо?
— Проверете следния адрес: улица „Новопогодная“ № 12. Нашите хора са видели там двама непознати земляци…
СЕДМА ГЛАВА
ДИВЕРСАНТЪТ
Вторият в апаратната не беше обикновен войник свързочник, а прапоршчик от службата за засекретена апаратура за свръзка[15]. Беше се отбил да изпие едно кафе. Лежеше, вторачил мъртвите си очи в тавана, а от пълното канче, оставено на перваза па прозореца, се разнасяше ароматен дим.
— Помисли бързичко как да затворим вратата — наредих на Артур, докато разглеждах дневника с регистрацията на шифрограмите, който прапоршчикът беше оставил до канчето на перваза на прозореца.
— Ами, тя е затворена с резето…
— Не тази. Входната, на центъра за свръзка.
— Ясно.
На вратата на апаратната имаше катинар и резе, а на входната врата в коридора на центъра за свръзка нямаше нищо. Защото коридорът беше ничия територия. Хората от специалните служби нямаха нужда от него, а свързочниците — още по-малко. Та се налагаше диверсантите да се погрижат за това.
Без да се суети, Артур свали колана на мъртвия свързочник, напъха като клин катарамата отдолу под вратата, която се отваряше навътре, и я набута с тока на обувката си. Нямахме време да проверяваме дали беше залостено добре, или можеше да се отвори с един силен ритник, тъй като секундите летяха и трябваше да действаме колкото се може по-бързо.
Взех дневника и двамата излязохме от стаята с номератора…
Стой тук и ми пази гърба — посочих входната врата на Артур. — Втори, тръгвай с мен. Не се показвай на прага и слушай внимателно…
Покоите на хората от специалните служби не бяха кой знае какво. Там имаше малко антре с три врати, водещи към общата зала, която се използваше за провеждане на занятия и на заседания, към стаята на оперативния състав и към кабинета на началника.
В антрето нямаше никого. Иззад вратата на залата се разнасяха приглушените звуци от разговор, чуваха се гласове, а някой монотонно нареждаше… Кабинетът на началника беше заключен. В стаята на оперативния състав имаше трима души. Двама седяха край масите; единият четеше вестник, а другият тракаше по клавиатурата на компютъра. В дъното се мъдреше едно войнишко легло, на което спеше трети, както си беше с дрехите, легнал върху одеялото и завил главата си с шинела.
— Върви при началника — посочи ми с глава към съседния кабинет мъжът, който тракаше по клавиатурата на компютъра, веднага щом зърна дневника в ръцете ми. — Ти да не си нов?
15
Това е отделна служба в системата за свръзка, оборудвана със специална апаратура, която се занимава с приемането и предаването на секретни и строго секретни шифрограми. Тази сцена, всъщност както и повечето други, е взета от живота. При нас хората от тази служба от сутрин до вечер висяха при свързочниците, макар че си имаха отделно помещение с цели две стаи, в което се допускаше тесен кръг началници. И се занимаваха един дявол знае с какво… Бяха си изградили системата за комуникация много удобно — обажда се колегата от окръга (бригадата) и предупреждава: „Редко, върви на апарата, изпращам ти „светкавица…“. А прапоршчикът помъкваше и дневника, все едно че отива при някого да му го покаже. — Б. а.