Интересна работа… Санаториумът „Заря“ се намираше близо до пансиона, в който бяхме отседнали. Ама че забавно съседство…
Напуснахме „мъртвата зона“ в сивкавия здрач на разсъмване. Бутахме колата по протежение на цялата пресечка и запалихме мотора чак когато стигнахме до улицата. Сега ни предстоеше да отидем при най-близката стационарна свръзка, която се намираше на около пет километра оттук.
Как ви изглежда перспективата да минеш през половината град с издирвана кола? Като на това отгоре возиш със себе си трима тиквеници, които с двеста процента сигурност бяха обявени за издирване. И като капак на всичко да извършиш това не една седмица след извънредното произшествие, а буквално на другата сутрин, когато в целия град пълзят подкрепления и навсякъде са сложени допълнителни постове… В жабката на колата имаше една много хубава туристическа карта на Пятигорск — очевидно дагестанците не бяха местни и не познаваха града. Набелязах на бърза ръка три маршрута — един основен и два резервни. Сетне се разбрах с Илияс как ще осъществяваме връзката и къде ще са контролните ни пунктове. И препуснах в тръс по банкета на улицата към най-близкото кръстовище. Илияс седна зад волана и зачака заповедта ми.
Ако това ви звучи Странно, ще го обясня. За мен пет километра не беше никакво разстояние и ако се наложеше, бих могъл да притичам в равномерно темпо и десет пъти повече, и то по пресечена местност с пълно снаряжение. В смисъл с раница, с боен комплект и с екипировка.
А един млад военен със славянска външност като мен нямаше да изненада никого тук. С Илияс се бяхме снабдили с униформи от дома на Руденко. Във всички околни квартали близо до дивизията живееха стотици, ако не и хиляди военни. А както всеки гражданин знаеше, в дивизията имаше част със специално предназначение, разузнаване и спортна рота от олимпийския резерв „Динамо“.
Първото кръстовище беше чисто. Без да се доверявам на моментното си впечатление, се огледах много старателно и се обадих на нашата свръзка. На онази, която се намираше най-близо. Представих се в съответствие с уговорката и попитах каква е обстановката. А мъжът докладва, че през нощта са го проверявали два пъти, но общо взето, всичко било нормално. Той беше ингушет и живееше тук отдавна, само че в такива случаи милицията проверяваше всички, които биха могли да имат връзка с инцидента… Казах му, че трябва да се видим. Той не възрази, но не долових ентусиазъм в гласа му. И това беше разбираемо. Човекът си живееше своя ежедневен живот и беше организирал бизнеса и бита си, а от такива като мене нямаше какво друго да се очаква освен неприятности. И дори точно обратното щеше да е Странно, ако той тутакси се зарадваше и започнеше да цвили от щастие. Ако беше реагирал така, нямаше да отидем при него.
Обадих се на мобилния телефон на Илияс и му наредих да тръгва за чекпойнт номер едно — това беше въпросното кръстовище, на което се намирах. Сетне продължих бавничко да тичам. Наоколо цареше тишина, беше паднала сутрешна мъгла, от време на време покрай мен преминаваше по някоя самотна кола и изобщо имах чувството, че през нощта градът се бе уморил и сега всички дружно бяха легнали да спят.
На второто кръстовище имаше подсилен патрул на милицията. Там бяха спрели две коли, в които се виждаха петима души, а навън стояха двама едри момци с бронежилетки, на които се виждаха надписи „ОМОН“[16]. Те не бяха застанали на самото кръстовище, а сякаш в засада, прикривайки се професионално зад спирката на автобуса. И докато човек не стигнеше до кръстовището, не можеше да ги види. Тъй че, ако бяхме тръгнали без предварително бойно проучване, със сигурност щяхме да налетим на тях.
— „Динамо“ ли тренира? — поздрави ме вяло един от здравеняците. В това време другият неудържимо се прозяваше и разтъркваше очите си.
— Само то тренира — отвърнах бодро и най-спокойно продължих да тичам нататък.
— Ама че безделници са тия бастуни — подхвърли тихичко след мен другият здравеняк. — Тука всички са се изправили на нокти, а те си тренират…
Момчетата бяха уморени. В очите им нямаше агресия и се държаха вяло. В момента им се щеше само да треснат по двеста грама и да се тръшнат да спят. Това ми беше познато.