— Отлично — отбеляза Лука.
— Най-хубавото в избата — отговори Фриз, като пресуши и последните капки.
Лука се изправи, отупа трохите и взе поводите на коня си, които беше преметнал през един храст.
— Няма да е зле да напоим конете, преди да се върнем — отбеляза Фриз.
Двамата млади мъже поведоха конете обратно по пътеката, а после ги възседнаха, за да се отправят към манастира. Яздиха известно време, докато чуха ромоленето на поток, далече от лявата си страна, по-навътре в гората. Отклониха се от пътеката и, водени от шума на течащата вода, първо стигнаха до широк поток, а после го последваха надолу по склона, до мястото, където той образуваше широко и дълбоко езерце. Брегът беше кален и утъпкан, сякаш много хора идваха тук за вода — странна гледка в безлюдната гора. Лука забеляза оставените в калта следи от дървените налъми, които монахините носеха над обувките си, когато работеха в градините и нивите на абатството.
Фриз се подхлъзна, почти загубвайки опора, и възкликна, когато видя, че бе стъпил в тъмнозелена локва от гъши курешки.
— Погледни това! Проклета птица. Бих й извил врата, та да я изям, кълна се.
Лука взе поводите на двата коня и ги остави да пият от водата, докато Фриз се наведе да избърше ботуша си с един лист лапад.
— Е, мътните да ме…!
— Какво има?
Без да продума, Фриз протегна листото с мръсотията по него.
— Какво? — попита Лука, като се сниши и се отдръпна от поднесеното листо.
— Погледни по-внимателно. Хората все казват, че където има тор, има пари — и ето ги тук. Погледни по-внимателно, защото мисля, че спечелих състояние!
Лука погледна по-внимателно. Сред тъмнозеления цвят на гъшите курешки бяха разпръснати миниатюрни зрънца пясък, които проблясваха ярко.
— Какво е това?
— Злато, малки господарю! — Фриз кипеше от възторг. — Виждаш ли го? Гъските пасат край реката, речната вода носи мънички зрънца злато от златна жила, която се намира някъде в планината, вероятно никой не знае къде. Гъската гълта пясъка, изкарва го, аз го намирам върху ботуша си. Сега ми остава само да разбера кой притежава земите около потока, да ги изкупя за дребни пари, да промия пясъка, за да отделя златото, и самият аз ставам важна особа и ще яздя хубав кон и ще притежавам собствени хрътки!
— Ако земевладелецът склони да продава — предупреди го Лука. — Освен това мисля, че това все още са земи на господаря на Лукретили. Може би той ще иска сам да промие пясъка за злато.
— Ще купя земята от него, без да му казвам — рече възбудено Фриз. — Ще му кажа, че искам да живея край потока. Ще му кажа, че имам призвание, като онази бедна девойка, сестра му. Ще му кажа, че чувствам призвание да бъда свят отшелник, да живея край езерцето и да се моля по цял ден.
Лука се засмя гласно, като си представи как Фриз се отдава на молитвено уединение, но внезапно Фриз вдигна ръка.
— Някой идва — предупреди той. — Тихо, да се махнем от пътя.
— Защо да се крием? Не правим нищо лошо.
— Човек никога не знае — прошепна Фриз. — Бих предпочел да не ме откриват на брега на златоносен поток.
Двамата отдръпнаха конете си по-навътре в гората, встрани от пътеката, и зачакаха. Лука метна пелерината си върху главата на коня, така че той да не вдига шум, а Фриз посегна нагоре към ухото на якия си, набит кон и му прошепна нещо. Конят сведе глава и застана тихо. Двамата мъже видяха през дърветата как дузина монахини, облечени в тъмнокафявите си работни раса, с криволичене вървяха по пътеката, а дървените им налъми жвакаха в калта. Фриз леко стисна муцуната на коня си, та животното да не пръхти.
Последните две монахини водеха малко магаре, натоварено с голям куп мръсни овчи руна. Докато Фриз и Лука гледаха, скрити зад храстите, жените разпростряха руната долу в потока, та водите да ги изплакнат и почистят, а после обърнаха магарето и се върнаха по пътя, от който бяха дошли. Покорни на обетите си, те работеха мълчаливо, но когато поведоха малкото магаре, подхванаха псалм и двамата млади мъже ги дочуха да пеят: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая”[1]…
— Не ще се нуждая — промърмори Фриз, когато двамата се показаха от укритието си. — По дяволите. По дяволите. „Не ще се нуждая”, как ли пък не! Защото ще се нуждая. Аз се нуждая. И ще продължа да се нуждая, да се нуждая и да бленувам и да оставам вечно разочарован.
— Защо? — попита Лука. — Те просто перат вълната. Все още можеш да си купиш твоя поток и да промиваш пясъка за злато.
— Не и те — каза Фриз. — Не и тези лукави лисички. Те не перат вълната. Защо да идват чак тук, за да перат някаква си вълна, когато между това място и абатството има половин дузина потоци? Не, те промиват пясъка за злато по стария начин. Слагат вълната в потока — видя ли как я разпростират по цялата ширина на потока, така че водата да тече през тях? Влакната на вълната улавят златните зрънца, улавят дори най-ситния прах. След около седмица те ще се върнат и ще измъкнат улова си: мокри руна, натежали от злато. Ще ги отнесат обратно в абатството, ще ги изсушат, ще изчеткат златния прах, и на пода ще остане цяло състояние! Малки крадли!