— Знам, синко, и съм натъжен, че засега мога да им кажа само едно „благодаря“.
Той протегна на Олд Шетърхенд и двете си ръце. По хлътналите му, загорели от слънцето страни все още блестяха сълзи. Ловецът стисна лекичко изранените му от ремъците ръце.
Лежащият на земята вожд на огелаласите ги наблюдаваше с учуден поглед. После те го вдигнаха, за да го отнесат там, накъдето бяха тръгнали всички — към входа на котловината, в която бе гробницата на вождовете. Винету ги очакваше вече със своите шошони и упсароки.
Олд Шетърхенд и Винету навлязоха малко навътре в котловината, за да разберат какво правят враговете им. Останалите видяха, че двамата размениха само няколко думи помежду си. После се върнаха. Ойтка-петай се приближи към тях и попита:
— Какво мислят да правят моите братя?
— Знаем — отвърна Олд Шетърхенд, — че нашите червенокожи братя имат същото право на решение като нас. Ето защо ще изпушим лулата на съвещанието. Но преди това искам да поговоря с Хонг-пе-те-ке.
Той слезе от коня, същото стори и Винету. Около пленника беше образуван кръг. Олд Шетърхенд се приближи до огелаласа и започна да говори:
— Тежкия мокасин попадна в ръцете на враговете си, но и неговите хора са загубени, защото са обградени от скалите и от нас. Няма да успеят да избягат и ще умрат от куршумите ни, ако вождът на огелаласите не направи нещо, за да ги спаси.
Олд Шетърхенд млъкна, за да разбере дали Тежкия мокасин имаше нещо да каже. Но тъй като индианецът си беше затворил очите и мъчеше, той продължи.
— Нека червенокожият ми брат каже дали е разбрал думите ми!
Хонг-пе-теке отвори очи, хвърли му изпълнен с омраза поглед и се изплю. Това му беше отговорът.
— Вождът на огелаласите да не си мисли, че пред него е застанало някое краставо животно, та плюе така?
— Винг-кан — стара баба! — изскърца със зъби пленникът.
— Тежкия мокасин е ослепял. Не може да различи силен воин от една трепереща от слабост жена!
— Шонка коктовапинге — хиляди песове! — изсъска сиусът. Някои от шошоните започнаха гневно да мърморят. Олд Шетърхенд им хвърли укорителен поглед и после за всеобщо учудване и особено за смайване на самия пленник той се наведе да го развърже.
— Нека вождът на огелаласите разбере — поясни той, — че с него не говори нито някоя стара жена, нито куче, а мъж. Нека той стане от земята!
Индианецът се изправи на крака. Колкото и да беше навикнал да владее израза на лицето си, все пак не му се удаде да прикрие смущението си. Освобождаваха го от ремъците, вместо да отвърнат на обидните му думи с ритници и юмручни удари!
— Отворете кръга! — нареди Олд Шетърхенд на стоящите наоколо воини.
Те изпълниха заповедта му, така че сиусът можеше да хвърли поглед към вътрешността на котловината. Видя, че неговите хора се бяха спрели зад гробницата на вождовете. По движенията им си личеше, че оживено се съвещаваха. В очите му се появиха пламъчета. Дали нямаше да успее да избяга? В най-благоприятния случай щеше да се добере до воините си, а в най-неблагоприятния щеше да бъде застрелян, но това беше все пак нещо по-добро от мъчителната смърт, която го очакваше според собственото му мнение.
Олд Шетърхенд бе забелязал искрите в погледа му много добре. Той каза:
— Тежкия мокасин има намерение да ни избяга. Нека не се опитва! Неговото име ни подсказва, че той оставя голяма диря, докато нашите стъпки са леки като крилата на лястовицата, а куршумите ни никога не пропускат целта си. Нека вождът ме погледне и ми каже дали ме познава!
— Хонг-пе-те-ке не поглежда куци вълци! — изръмжа червенокожият.
— Нима Олд Шетърхенд е куцо животно? А нима там не е застанал Винету, вождът на апачите, чието име е по-прочуто от което и да е име на сиу-огелаласите или на другите племена на сиусите?
— Уф! — изплъзна се от устата на пленника. Не беше очаквал, че тези мъже може да са пред него. Докато погледът му шареше между двамата, по лицето му се изписа нещо като страхопочитание. Олд Шетърхенд продължи:
— А тук има и други също така храбри воини. Ей там вождът на огелаласите може да види Ойтка-петай, предводителя на шошоните, както и Мо-ав, неговия син. До тях стои Канте-пе-та, прочутият жрец на упсароките. А отсреща виждаш Дейви-хонске и Джими-петатше. Ти ще…
Той бе прекъснат, защото в същия миг съвсем наблизо внезапно се разнесе такъв гръм, че конете се изправиха са задните си крака, а иначе толкова безстрашните воини се изплашиха. Из речната долина проехтя проточен рев, подобен на звука на корабна сирена, който се чува на няколко мили разстояние. Земята започна да се движи под краката на мъжете. От пръснатите из долината кални кратери започнаха да се издигат пари, тук сиво-сини, там сернистожълти, на трето място кървавочервени или гарвановочерни. Изпаренията бяха последвани от по-твърди субстанции. Изригващите кратери и дупки изобщо не можеха да бъдат преброени. Наоколо буквално притъмня от адските изпарения и хаотично летящите насам-натам кални шрапнели, разпространяващи задушлива воня.