— Да, онези глупаци бяха напалили такъв огън, че човек можеше да го забележи чак от Канада. Съзрях го и аз и се запромъквах към него. Там видях петима сиуси, които бяха вързали някакъв бял. Е, аз не си бях изстрелял патроните като тебе. Двамина бяха улучени от куршумите ми, а трима избягаха, понеже не подозираха, че си имат работа с един-единствен човек. И ти беше свободен.
— Наистина, свободен бях, ама ти ме беше ядосал!
— Защото не убих двамата индианци, а само ги раних, нали? Но и индианецът е човек, аз никога не убивам някой човек, освен ако не е съвсем наложително. Европеец съм, а не канибал!
— Да не би аз да съм канибал?
— Хмм! — изръмжа Дебелия. — Вярно, че сега си по-друг от преди. Тогава ти споделяше възгледа на мнозина други, че червенокожите били избивани твърде бавно. Наложи се направо да те превъзпитавам в моя начин на мислене.
— Да, вие, немците, сте големи чудаци. Нежни и меки сте като памук! Но щом е необходимо, държите се мъжки като малцина други. Ще ви се да се отнасяте към всички внимателно, но ако сметнете, че най-сетне трябва да се защитите, тогава незабавно започвате здравата да размахвате приклада. Такива сте всички, такъв си и ти!
— А аз се радвам, че е така. Но я виж, ей там из тревата минава сякаш някаква черта!
Джими спря коня си и посочи към една скала; край подножието й в тревата личеше дълга и тъмна линия.
Дейви също дръпна поводите на своето муле, засенчи очи с едната си длан и огледа въпросното място. После каза:
— Можеш да ме накараш да изям цял центнер7 сурово бизонско месо, ако онази тъмна черта не е някаква следа.
— И аз мисля така. Искаш ли да поогледаме по-подробно, Дейви?
— Дали искам? Не само искам, ами и трябва! В тази хубава прерия човек е принуден да не отминава лекомислено нито една следа. Винаги трябва да знаеш кой се намира пред тебе или зад тебе, иначе може много лесно някоя сутрин да се събудиш умрял, след като вечерта си легнал да спиш в тревата жив и здрав. И тъй, напред!
Те се приближиха до скалата и огледаха дирята с погледа на познавачи. Джими скочи от коня и коленичи в тревата. Неговата стара кранта наведе муцуна до отъпканата трева, сякаш имаше човешки разум, и тихо изпръхтя. Мулето също се приближи, размаха опашка и двете си дълги уши и изглежда, започна да изследва дирята.
— Е? — попита Дейви, който взе да губи търпение. — Нима е толкова важна?
— Да. Оттук е яздил индианец.
— Тъй ли мислиш? Би било доста странно, понеже не се намираме нито в ловните полета, нито в пасищата на което и да е племе. Защо предполагаш, че е бил някой индсмън8!
— По следите от копитата виждам, че конят е имал индианска дресировка.
— Но въпреки това може да го е яздил някой бял.
— И аз си го помислих, но… но…
Джими поклати замислено глава и проследи дирята на едно късо разстояние. После се обърна назад и извика:
— Ела! Конят не е бил подкован. Освен това е бил изморен, но въпреки всичко е бил принуден да галопира. Следователно ездачът е бързал много.
Сега и Дейви слезе от седлото. Онова, което чу, бе достатъчно важно, за да се заеме с него най-щателно. Той закрачи след Дебелия, а двете животни тръгнаха подир него без подкана. Когато настигна Джими, двамата продължиха заедно покрай следата.
— Слушай — обади се той, — конят действително е бил преуморен. Често се е спъвал. Онзи, който кара коня си толкова да се напряга, сигурно има някаква важна причина за това. Или някой го е преследвал, или е имал основание да достигне целта си колкото може по-бързо.
— Втората възможност е вярна, не първата.
— Защо пък?
— Откога е следата?
— Приблизително от два часа.
— И аз мисля така. Все още не се вижда никакъв преследвач, а който има преднина два часа, няма да вземе да съсипва коня си до смърт. Впрочем наоколо са пръснати толкова много скали, че никак нямаше да му е трудно да заблуди всякакъв преследвач. Само е било необходимо преследваният да опише дъга или пък да язди в кръг. Не си ли на същото мнение?
— Да. Например на нас двамата ще ни е достатъчна и преднина от две минути, за да изпратим преследвачите си здравата за зелен хайвер. И тъй, съгласен съм с тебе. Човекът е искал бързо да стигне целта си. Но къде ли се намира тя?
— Несъмнено нейде наблизо.
Дългия погледна Дебелия учудено в очите.
— Изглежда си всезнаещ! — каза той.
— За да го отгатнеш, не е необходимо всезнайничество, а само малко размисъл.
— Тъй! Е, аз тъкмо сега размислям, но за съжаление напразно.