— Ъъъ… — Франк посочи към синьото същество.
— Хиперборейци — обясни Пърси, удивен, че си е спомнил названието им. — Северни великани. Бил съм се с тях, когато Кронос нападна Манхатън.
— Чакай — прекъсна го Франк. — Кой какво е нападнал?
— Дълга история. Но този тук изглежда… как да ти кажа. Миролюбив.
— Обикновено те са миролюбиви — съгласи се Хейзъл. — Сега си ги спомних. Има ги навсякъде в Аляска като мечките.
— Мечки? — повтори нервно Франк.
— Великаните са невидими за смъртните — поясни Хейзъл. — Никога не са ме безпокоили, макар че един от тях веднъж едва не ме настъпи по невнимание.
Това се стори доста обезпокоително на Пърси, но таксито си продължи по пътя. Никой от великаните не им обърна никакво внимание. Един от тях стоеше на разклонението на път „Северното сияние“ и те минаха между краката му. Хипербореецът бе прегърнал тотемен индиански кол, увит в кожи, и му тананикаше нещо като на бебе. Щеше да е почти сладко, ако великанът не бе голям колкото сграда.
Таксито навлезе в града и мина покрай няколко туристически магазина, които продаваха кожи, индиански рисунки и злато. Пърси се надяваше Хейзъл да остане спокойна и да не взриви бижутерийните щандове.
Когато шофьорът зави към морския бряг, Хейзъл потропа по стъкления разделител.
— Свали ни тук, ако обичаш.
Платиха на таксиджията и излязоха на Четвърта улица. Спрямо Ванкувър Анкоридж бе много малко градче и приличаше повече на университетски кампус. Хейзъл обаче го гледаше смаяна.
— Огромен е — заяви тя. — Тук някога бе хотел „Гичъл“. С мама прекарахме в него първата си седмица в Аляска. Преместили са и кметството. Някога беше ей там.
Тя ги преведе през няколко улици като в транс. Нямаха кой знае какъв план за действие, освен да намерят най-бързия път до глетчера Хъбърд. Но Пърси надуши нещо готвено наблизо. Наденички може би. Миризмата им го подсети, че не е ял нищо от закуската при баба Занг.
— Храна! — каза той. — Да вървим.
Намериха едно кафене на плажа. То гъмжеше от хора, но успяха да си намерят маса до прозореца и прегледаха менюто.
Франк извика от радост.
— Закуска двайсет и четири часа в денонощието!
— То вече е време за вечеря — подхвърли Пърси, макар това да не можеше да се прецени от гледката през прозореца. Слънцето бе толкова високо, че спокойно можеше да бъде и обяд.
— Обожавам закуската — заяви Франк. — Мога да закусвам три пъти на ден. Макар че храната тук едва ли е добра колкото тази на Хейзъл.
Тя го сръчка с лакът, но се усмихна.
Пърси се почувства щастлив, докато ги гледаше. Двамата определено трябваше да се съберат. Тази мисъл обаче го натъжи. Спомни си за Анабет и се замисли дали ще доживее деня, в който ще я види отново.
Мисли положително — каза си наум.
— Знаете ли — въздъхна той, — закуската си звучи супер.
И те поръчаха огромна порция яйца, палачинки и наденички от еленско месо, макар Франк да се разтревожи от мисълта, че яде елен.
— Не е много редно да ядем от Рудолф — каза той.
— Пич — отговори Пърси, — бих изял и Купидон, и Комета27. Гладен съм като вълк.
Храната бе невероятна, а Пърси никога не бе виждал някой, който да яде по-бързо от Франк. Еленът нямаше никакъв шанс.
Между хапките палачинка с боровинково сладко Хейзъл нарисува крива линия и кръстче на салфетката си.
— Вижте какво мисля. Ние сме тук — посочи тя кръстчето, — това е Анкоридж.
— Напомня глава на чайка — подхвърли Пърси, — сякаш ние сме окото.
— Това е карта, Пърси — погледна го Хейзъл. — Анкоридж почти до залива Кук. Под нас има голям полуостров, в чийто край е старият ми дом, град Сюърд. — Тя нарисува още едно кръстче върху гърлото на чайката. — Това е най-близкият град до глетчера Хъбърд. Можем да стигнем до там по море, но ще отнеме страшно много време. С което не разполагаме.
Франк погълна и последните останки от Рудолф.
— Но да вървим пеш е опасно — напомни й той. — Гея е богинята на Земята.
Хейзъл кимна, но отвърна:
— За съжаление нямаме голям избор. Можехме да помолим пилота да ни откара, но самолетът му е прекалено голям за малкото летище в Сюърд. А ако наемем друг самолет…