Беше обаче твърде гладен, за да му пука. Той погълна няколко палачинки, яйца с бекон, вафли, ябълки и две-три чаши портокалов сок така, както Кронос бе погълнал децата си някога. Вероятно щеше да продължи да яде, ако Рейна не бе обявила, че сенатът се събира в града и хората в тоги трябва да тръгват.
— Хайде! — Хейзъл си играеше с един камък, подозрително напомнящ на рубин. Вителий се появи до тях, обвит от пурпурно сияние.
— Bona fortuna15, приятели! Виждам, че сте се запътили към заседание на сената. Помня онова, по време на което убиха Цезар. Кръвта напои робата му…
— Благодаря, Вителий — прекъсна го Франк, — но трябва да тръгваме.
Рейна и Октавиан поведоха сенаторите извън лагера. Металните хрътки Аурум и Аргентум избързваха напред и после се връщаха назад по пътя. Хейзъл, Франк и Пърси бяха най-отзад. Пърси забеляза, че Нико ди Анджело също е в групата, облечен в черна тога и потънал в разговор с Гуен, която изглеждаше леко бледа, но все пак невероятно добре предвид факта, че миналата вечер бе мъртва. Нико махна на Пърси, но след това отново потъна в разговора, което за него бе сигурен знак, че братът на Хейзъл го отбягва нарочно.
Дакота се препъна в лекьосаната си роба. Много от другите сенатори също имаха проблеми с това облекло, като ту го настъпваха, ту едвам го придържаха да не се свлече надолу от раменете им. Пърси бе невероятно щастлив от това, че носи най-обикновена червена риза и дънки.
— Как са могли римляните да се движат в тези неща? — попита той.
— Те са били само за празнични поводи — обясни Хейзъл. — Като костюмите. Предполагам, че древните римляни са ги мразели не по-малко от нас. Между другото, нали не носиш оръжие?
Ръката на Пърси се плъзна към джоба му, където винаги бе химикалката.
— Защо? Не трябва ли?
— Оръжията не са разрешени отвъд померия — каза тя.
— Отвъд какво?
— Померия — повтори Франк, — свещената граница на града. Вътре е нещо като света земя. Легионите не минават оттам. Оръжията не са разрешени. Това се прави, за да няма убийства в сената.
— Като това на Юлий Цезар ли? — попита Пърси.
Франк кимна.
— Не се притеснявай. Вече няколко месеца не е имало дори опит за убийство.
Пърси се надяваше, че другото момче се шегува.
Когато приближиха града, Пърси успя да оцени колко хубав е той всъщност. Златните куполи и керемидените покриви блестяха на слънцето. Орлови нокти и рози цъфтяха по градините. Централният площад бе постлан със сив и бял камък, украсен със статуи, фонтани и позлатени корони. В съседните квартали, край павирани улици, имаше наредени прясно боядисани къщи, магазини, кафенета, градинки. В далечината се издигаха колизеят и арената за конни надбягвания.
Пърси не забеляза, че са стигнали границата на града, докато сенаторите пред него не забавиха ход. Отстрани на пътя имаше бяла мраморна статуя на мъж в реален размер. Той бе мускулест, къдрокос, без ръце и със сърдито изражение, вероятно защото бе изкован само от кръста нагоре. Надолу бе просто голям мраморен блок.
— Един по един, ако обичате! — каза статуята. — И си пригответе личните документи.
Пърси се огледа наоколо. Преди не го бе забелязал, но сега видя, че редица подобни статуи обкръжаваха града, разположени на стотина метра една от друга. Сенаторите преминаха лесно — статуята преглеждаше татуировката на ръцете им и ги викаше по име.
— Гуендолин, сенатор от петата кохорта, добре; Нико ди Анджело, пратеник на Плутон, много добре; Рейна, претор, разбира се; Ханк, сенатор от третата кохорта — честити обувки, Ханк! О, кого имаме тук?
Хейзъл, Франк и Пърси бяха останали последни.
— Терминус — каза Хейзъл, — това е Пърси Джаксън. Пърси, това е Терминус, богът на Границите.
— Новобранец, а? — попита богът. — Да, виждам табелката за пробацио. Ами хубаво. О, не, така няма да стане! Имаш оръжие в джоба си, извади го веднага!
Пърси не знаеше как Терминус го бе разбрал, но извади химикалката си.
— Доста опасно нещо — коментира Терминус. — Остави го на подноса, моля те. Чакай, къде ми е асистентът? Джулия?
Едно малко момиченце на около шест години се появи иззад основата на статуята. Беше облечена в розова рокля и носеше косата си вързана на две опашчици. На лицето й бе цъфнала дяволита усмивка, разкриваща два липсващи зъба.
— Джулия? — Терминус погледна зад себе си и Джулия хукна в обратната посока. — Къде се дяна това момиче?