Но да бъде отвлечена от трева бе нещо ново дори за нея.
Чувстваше се като заклещена във фуния от растения. Беше чувала как съвременните певци скачат в тълпата и биват носени на ръце от хиляди хора. Допусна, че усещането е подобно — само дето тя се движеше хиляда пъти по-бързо и много се съмняваше тревата да я обожава.
Не можеше да седне. Не можеше да докосне земята. Мечът все още бе увит в спалния чувал на гърба й, но тя не можеше да го достигне. Растенията й пречеха да се опомни, подхвърляха я насам-натам, порязваха я. Едвам виждаше звездите от зелено-жълто-черната бъркотия от треволяци пред очите си.
Виковете на Франк заглъхнаха в далечината.
Беше й трудно да мисли ясно, но Хейзъл осъзна едно нещо — че се движи бързо. Накъдето и да я водеха, скоро щеше да е твърде далеч и приятелите й нямаше да могат да я намерят.
Тя затвори очи и се постара да игнорира подхвърлянето и подмятането. Сетне изпрати мислите си към земята под себе си. Злато, сребро — щеше да е доволна от всичко, стига то да смутеше нападателите й.
Не усети нищо. Под нея нямаше никакви богатства.
Тъкмо беше започнала да се отчайва, когато усети огромно студено петно под себе си. Вкопчи в него цялото си съзнание, пускайки ментална котва. Внезапно земята се разтърси. Растенията я пуснаха и тя се изстреля нагоре като заряд на катапулт.
За миг останала в безтегловност, тя отвори очи и завъртя тяло във въздуха. Земята бе на около шест метра под нея.
След това започна да пада. Спомни си бойното обучение. Беше се упражнявала за това, падайки от огромни орли. Сви се на кълбо, омекоти падането, като се завъртя, и се изправи.
Разви спалния чувал и извади меча си. На няколко метра вляво от нея, насред полята, имаше скала с размерите на гараж. Хейзъл осъзна, че това е нейната котва. Тя я беше накарала да се появи.
Тревата се развълнува. Гневни гласове засъскаха невярващо към огромния камък, който ги бе забавил. Преди да се прегрупират, Хейзъл хукна към скалата и се покатери на върха й.
Тревата се размърда около нея като пипалата на гигантска анемония. Хейзъл почувства колко ядосани са похитителите й.
— Не може да растете върху камък, нали? — извика тя. — Марш оттук, семена нахални! Оставете ме на мира.
— Шиста — каза някой ядосано от тревата.
Хейзъл повдигна вежди.
— Моля?
— Шиста! Голяма шиста!
Една монахиня от академията „Света Агнес“ веднъж бе измила със сапун устата на Хейзъл, задето бе казала нещо много подобно17, но сега не знаеше как трябва да реагира. Тогава — навсякъде около каменния остров — похитителите й се материализираха от тревата. На пръв поглед приличаха на купидончета — група дебели малки ангелчета. Но когато приближиха, Хейзъл видя, че в тях няма нищо ангелско.
Бяха с размерите на бебета и закръглени също като тях, но кожата им бе зеленикава, като че ли във вените им течеше хлорофил. Имаха сухи, чупливи криле, сякаш направени от царевични люспи, а косите им бяха бели и отново царевични на вид. Лицата им бяха изпити и направени от зърна, а очите им бяха зелени. От устите им се подаваха остри кучешки зъби.
Най-голямото от човечетата пристъпи напред. То имаше жълта препаска и остра коса като стръкове пшеница. Изсъска към Хейзъл и се заклатушка напред-назад, толкова бързо, че тя се уплаши да не му падне препаската.
— Мразя шисти! — оплака се създанието. — Пшеница не расте!
— И сорго18 не расте! — обади се друго.
— Ечемик! — извика третото. — Ечемик също не расте! Мрази шисти!
Коленете на Хейзъл потрепериха. Малките същества сигурно щяха да са смешни, ако не я бяха обкръжили и не я гледаха със заострените си зъби и гладни зелени очички.
Приличаха на купидончета пирани.
— Имате предвид скалата? — успя да попита тя. — Нарича се шиста?
— Да, зеленият камък. Шистата! — извика първото същество. — Гадна скала!
Хейзъл започна да разбира как го е призовала.
— Значи е скъпоценен камък. Нали?
— Пфф! — обади се човечето с жълта препаска. — Тъпите човеци правят бижута от него! Дали е ценен? Може би. Но не колкото пшеницата.
— Или ръжта!
— Или ечемика!
Останалите се включиха в спора, споменавайки различни типове зърнени култури. Наобиколиха скалата, без да се опитват да се покатерят по нея. Още не. Но ако я нападнеха едновременно, нямаше да може да ги удържи.