— Богове… циклопи!
И наистина след кентаврите се тътреше цял батальон еднооки великани — мъжки и женски, всеки висок по три метра и с доспехи от метални отпадъци. Шест от чудовищата бяха впрегнати като говеда и теглеха двуетажна обсадна кула с огромна балиста19.
Пърси притисна слепоочията си.
— Циклопи. Кентаври. Това не е редно. Изобщо не е редно.
Армията чудовища бе достатъчно огромна и гнусна, за да отчае всеки, но Хейзъл осъзна, че нещо друго тормози Пърси. Той изглеждаше пребледнял и болнав на лунната светлина, сякаш спомените му опитваха да се върнат и опустошаваха съзнанието му.
Тя погледна към Франк.
— Трябва да го отведем до лодката. От морето ще му стане по-добре.
— Две мнения няма — каза Франк, — прекалено много са. Трябва да предупредим и лагера.
— Знаят… — изпъшка Пърси. — Рейна знае.
Хейзъл усети как в гърлото й се образува буца. Легионът нямаше да може да се изправи срещу толкова много чудовища. А щом те бяха вече само на няколкостотин километра от лагер „Юпитер“, значи всичко бе изгубено, преди дори да е започнало.
Нямаше да успеят да стигнат до Аляска и да се върнат навреме.
— Хайде — каза тя, — нека…
И тогава се появи гигантът.
Тя не повярва на очите си, когато го видя над могилата. Беше огромен, по-висок от обсадната кула, поне десетметров. От кръста надолу имаше гигантски влечугоподобни крака като на комодски варан, а торсът му бе защитен от синьозеленикава броня. Нагръдникът му бе оформен като редици изкривени лица със зинали усти, сякаш жадни за кръв. Лицето му беше човекоподобно, но косата му бе странна и зеленикава, напомняща за водорасли. Когато завъртя главата си, от кичурите му като пърхот западаха отровни змии.
Гигантът носеше огромен тризъбец и мрежа. Само от вида на оръжията Хейзъл усети, че й става лошо. Тя се бе изправяла срещу такива бойци в гладиаторските игри. Те бяха най-подлите и опасни воини, с най-опасния стил, който бе виждала някога.
А този гигант бе в пъти по-огромен от тях.
— Кой е той? — потрепера гласът на Франк. — Не е…
— Не е Алкионей — немощно отговори Хейзъл. — Трябва да е един от братята му. Споменаха го духовете на зърното, а и Терминус, ако се не лъжа. Гигантът Полибот.
Нямаше представа откъде точно знае това, но можеше да усети мощната му аура дори от такова разстояние. Спомни си чувството, което бе изпитала в Сърцето на Земята, когато Алкионей се бе появил. Като че ли стоеше до мощен магнит и цялото желязо в кръвта й биваше привлечено към него. Този гигант бе друго дете на Гея, изчадие на земната твърд — толкова могъщо и зло, че имаше свое собствено гравитационно поле.
Хейзъл знаеше, че трябва да бягат. Тяхното скривалище на върха на скалата бе напълно открито за това огромно същество. То само трябваше да насочи поглед към тях и…
Но тя усети, че нещо важно ще се случи. Затова слезе малко по-надолу по шистата, следвана от приятелите си, без да изпускат Полибот от поглед.
Когато гигантът приближи, една жена циклоп излезе от редиците и се върна назад, за да говори с него. Беше огромна, дебела и покъртително грозна, облечена с метална ризница, подобна на роклите муму.
До гиганта обаче изглеждаше като малко дете.
Тя посочи към магазина на близкия хълм и промърмори нещо за храна. Гигантът отговори грубо, сякаш бе ядосан. Жената циклоп излая някаква заповед към събратята си и трима от тях я последваха по хълма.
Когато циклопите минаха половината път към магазина, блесна ярка светлина, която освети нощта като ден. Хейзъл бе заслепена, а под нея армията чудовища изпадна в безредие. Чудовищата се развикаха, ослепени и ядосани.
Хейзъл им хвърли бърз поглед. Почувства се така, все едно бе излязла от тъмен киносалон в ясен слънчев следобед.
— Твърде ярко! — запищяха циклопите. — Гори ни очите!
Магазинът на хълма бе озарен от дъга, по-близка и ясна, отколкото Хейзъл бе виждала някога. Светлината бе като закрепена за магазина и се издигаше към небето, покривайки цялата околност със странна светлина, която й придаваше вид на странен калейдоскоп.
Жената циклоп надигна тоягата си и нападна магазина. Когато удари дъгата, цялото й тяло започна да пуши. Тя зави в агония и изтърва оръжието си, след което се оттегли назад, покрита с разноцветни синини.
— Противна богиня — кресна тя към магазина, — дай ни храна!
Другите чудовища пощуряха, втурнаха се към магазинчето, но отстъпиха, когато светлината на дъгата ги изгори. Някои започнаха да хвърлят камъни, копия, мечове и дори части от бронята си. Но дъгата изгаряше всичко в разноцветни пламъци.
19
Оръжие за поразяване на крепостни стени и други далечни цели, използвано в Древен Рим и през Средновековието. — Бел.ред.