Скрелингите приближиха и започнаха да ни обстрелват с ново странно оръжие — копия, прикрепени с късо въже към нещо като кръгла плувка. Странните плувки, разлетели се из въздуха, бяха също толкова страховити, колкото бойния вик на кречеталата. Плъзгаха се във въздуха над главите и отскачаха от земята, а нашите мъже се изплашиха, че скрелингите си служат с магически оръжия.
Скрелингите вече изскачаха от лодките си и бягаха нагоре по брега. Размахваха копия и каменни ножове и се мъчеха да се доберат до авангарда ни. Нашите се обърнаха и побягнаха, съвсем според плана на Торфин, тъй като те всъщност служеха само за примамка. Когато скрелингите се изравниха с труповете на двамата убити, видяхме как вождът им се пресегна и вдигна секирата на мъртвия Торбранд Снорисон. Изглежда никога не беше виждал метален топор, защото я претегли в ръка и пробно замахна към една близка скала. Дръжката на секирата се счупи и приемайки го за безполезен, след като не разсече скалата, вождът на скрелингите отвратено го метна в морето. Няколко секунди по-късно разбра на какво е способно металното острие. Скрелингите бяха по петите на нашите, които бяха стигнали до началото на гората, където Торфин бе скрил в засада повечето заселници. Основната ни група мъже изскочи от храстите и се втурна напред, размахвайки оръжия и крещейки бойни викове. Скрелингите нямаха никакъв шанс. Бяха леко облечени, не носеха щитове, а копията им ставаха на трески с един замах на металните мечове. Вълната викинги се изсипа над скрелингите и преди те да успеят да побегнат, четирима бяха убити, двама — от тежките секири на фермерите.
Сблъсъкът приключи след секунда. Скрелингите панически си плюха на петите към гората или обратно към лодките си, които избутаха в морето и подкараха толкова бързо, колкото им позволяваха греблата.
Докато помагах да погребем трупа на Торбранд Снорисон, забелязах, че поразилата го малка стреличка прилича повече на ловно оръжие. Що се отнася до тайнствените копия и прикрепените към тях плувки, те се оказаха харпуни за тюлени с надут рибешки мехур, който показваше къде точно се е гмурнал раненият тюлен. Не го споменах пред триумфиращите заселници — биха решили, че се самозабравям, — но за себе си заключих, че скрелингите не бяха войнствено настроени и че всъщност не заслужавахме победата си. Бяхме се сблъскали с голям ловен отряд, който щеше да ни подмине с мир, ако не ги бяхме предизвикали с червените си щитове и бойните викове.
И все пак не мисля, че в крайна сметка би имало голяма разлика. Дори и да бяхме усетили, че в този случай скрелингите не идват със зли намерения, те най-вероятно щяха да се завърнат и да ни изтикат от земите си. Разбира се, приемахме, че скрелингите реагират като нас — когато един викинг се почувства застрашен, нормалната му реакция е да се бие, за да защити територията си. Рядко се замисляме за дългосрочните последици от постъпката си и рядко отстъпваме. През онзи ден мъжете ни бяха твърде изплашени и отчаяни да реагират по друг начин, освен с насилие.
Изгубихме Винландия заради усещането за непрекъсната заплаха. Останахме през зимата — бе твърде късно за път, — но през зимните месеци не спряхме да се страхуваме и да гадаем дали скрелингите ще се върнат. „Това е богата, плодородна земя, бяха думите, с които Торфин се обърна към нас в деня, в който се събрахме да решим дали да изоставим колонията. Разбира се, може да прескачаме от време на време и да подновяваме запасите си от дървен материал. Но ще е глупаво да смятаме, че ще можем да се установим тук при превъзхождащите ни по брой, враждебно настроени скрелинги. Те в края на краищата ще ни смажат.“ Никой не се възпротиви. Знаехме, че сме изолирани и уязвими. През пролетта натоварихме на кнора плодовете на труда си — обработено дърво, сухи плодове, богат запас от кожи, сувенири с дърворезба от разкошното дърво с цвят на мед, перата на някои от по-пъстрите птици — и се отправихме към Гренландия.
Когато старият ни кнор легна на вятъра и започна да набира скорост, аз погледнах към колибите на Лейф. През последната сутрин от престоя ни, бос в пясъка, бях изкопал последния си тунел с надеждата, също като при пристигането ни, да хвана камбала. На стъпващият прилив вече бе изличил всяка следа от усилията ми. Останали бяха само няколко купчини празни мидени черупки. На стотина крачки нагоре по брега, отвъд първите дюни, виждах покривите на изоставените от нас торфени къщи. Очертанията им вече се размиваха в далечината и скоро щяха съвсем да изчезнат на фона на гората. Всички на кнора, дори кормчията, през рамо гледахме натам. Чувствахме се изпълнени със съжаление, но не и победени, а неизказана в главите ни се въртеше мисълта, че на тази огромна земя все още има викинги, които сме изоставили на съдбата им.