— Колко са красиви и жизнени, нали Съливан? — проскърца гласът. — Имаш много красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат!
После в стаята се разнесе тенекиеният кикот.
— Върви си, Съливан. Но не забравяй: Неках и Некам — Убий и Отмъсти! Нека винаги в ушите ти отеква клетвата за опазване на тайните на Храма. Тувалкаин не прощава на изменниците!
Оттогава Джон Ашли Съливан не беше на себе си. Животът му се бе преобърнал. На главата му отново нахлузиха качулка и колата го остави на съвсем непознато място. Веднага погледна регистрационната табела, но тя вероятно беше фалшива.
После в ума му внезапно изплуваха последните думи на стържещия глас: „Имаш много красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат! Не забравяй клетвата за пазене на тайна!“
Той изпъшка: „Господи, момичетата ми са в опасност!“
Върна се в хотела като болен. Легна си веднага. За да не отиде в библиотеката на Конгреса, беше казал на Сюзан, че го боли главата. Щом жена му излезе, включи телевизора и седна пред него като безмозъчен. Опита се да премисли случилото се, да открие някаква логика, да изтълкува налудничавите брътвежи на сянката, но не успя.
Внезапно нещо на екрана го накара да подскочи от мястото си. Не веднага разбра какво точно активира алармата в мозъка му. После извика: „Мили Боже! Ето кого ми показа сянката!“. Спомни си отговора на въпроса кой е:
„Тувалкаин! Върви и чакай! Гледай как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата тайна ръка!“
Много се страхуваше. Толкова много, че не можеше да се преструва.
Тувалкаин не се шегуваше.
Съливан знаеше, че трябва да говори. Че трябва да разкаже случилото се, видяното, чутото, всичко.
Но все отбягваше тази мисъл. Животът на дъщерите му беше в опасност. Трябваше да мълчи. Трябваше да запази тайната в сърцето си.
После отхвърляше това решение. Ако замълчеше, човека, когото видя, щеше да умре. А със смъртта му светът щеше да се обърка. Поне някоя негова част. И Съливан не можеше да предвиди накъде щеше да плъзне хаосът след това.
Така минаха дни на нерешителност. Беше взел доста предпазни мерки, беше увеличил охраната. Диана и Ан вече ходеха на работа, тайно следени от бодигардовете. Беше сменил телефоните. Ако беше възможно, би сменил и дома си. Щеше да избяга и от Великобритания.
Накрая снощи беше сметнал, че глождещата ума му нерешителност е по-опасна от каквото и да било решение. И за да не се отметне отново, веднага беше вдигнал телефона в кабинета си.
— Да се срещнем — беше казал в слушалката. — Ела утре в кабинета ми.
— Не може. Ще се срещнем в „Галския дракон“. В девет вечерта.
Истанбул
Натисна звънеца, мислейки си: Какво правя аз. Това беше лудост. Явно го беше прихванал от Корай.
Не забеляза как дойде дотук. Беше станало за миг. Беше извил волана към „Джихангир“[15]. След преживения на улица „Нур-у Зия“ ужас беше повървял известно време по осветения булевард „Истиклял“ и после свърна обратно при трамвая. Вече беше съвсем тъмно. До Галатасарай[16] не срещна никого освен двама-трима пияници. Оттам пое към Тепебашъ и взе колата си от паркинга. Но не потегли веднага. Къде да отиде? Не му се прибираше в самотния дом. И какво щеше да прави там? Мислите щяха да го нападнат. Страховете също. Щеше да си спомня брътвежите на Корай и да си представя ужасяващи сцени. Щеше да му се присъни Тувал… не знам кой си. Да крещи: „Осмата тайна е у мен. Ще подпаля света“ и да размахва меча си. Щеше да скочи, подгизнал от пот.
Смени скоростта и от ъгъла на „Пера Палас“ сви към Долапдере. Не знаеше къде отива. Отправи се към „Таксим“ и вместо да завие към „Харбийе“, внезапно се озова на „Съраселвилер“. Премина покрай немската болница, сви вдясно, влезе в „Гюнешли сокак“ през една тясна пресечка и спря на трийсет метра по-нататък пред един блок. Пред дома на Филиз.
Смъкна прозореца и задиша нощния въздух. Запита се: Какво търсиш тук, момче? Скоро ще съмне, защо се довлече тук?
Не можеше да си отговори. Внезапно си спомни думите на Корай: „Момичето се чуди как да ти се хареса и да я забележиш, но ти не виждаш по-далеч от носа си… Лудо влюбена е в теб…“ Това ли беше единственото, което трябваше и беше запомнил от тази дълга нощ? Най-вероятно. Това беше единствената смислена приказка сред откаченото бръщолевене на Корай. „Лудо влюбена в теб… А ти не виждаш по-далеч от носа си.“