— Ема?
Чу гласа на момичето. Сладката Ема. Кой знае как го чакаше. Сигурно беше облякла последния му подарък. Онзи кожен комбинезон, който плътно обвиваше тялото ѝ, оставяйки открити само гърдите… По друго време дори само при мисълта за тази гледка щеше да се разтрепери целият. Но не и сега.
— Не — каза с уморен глас. — Не мога да дойда. Но слушай сега. Не ме е викнала Сюзан. Просто съм уморен. А и рано сутринта трябва да бъда в Бристол. Моля… Не… Естествено… Обичам те. До другата седмица… Може да отидем в чужбина. Добре.
Затвори телефона.
Продължи към площада. Беше заръчал на шофьора да го вземе в единайсет от „Пикадили“. Щеше да го закара в богаташкия квартал. Но понеже промени намерението си, сега го чакаше дълъг път. По това време му предстоеше да измине тричасово разстояние, за да излезе на М4 и да стигне до Кардиф. Шофьорът му от седемнайсет години, Джеймс, умееше да пази тайна. Нееднократно го беше доказал. Заедно остаряваха. Беше достатъчно дискретен, за да не обсъжда любовните похождения на шефа си. Съливан забързано тръгна към мястото на срещата и навлезе в парка, още по-тъмен заради сенките на дърветата.
Вече беше късно, когато забеляза проблясването на ножа в ръката на излезлия иззад дървото мъж. Докато ножът с ужасяващо хрущене прерязваше гърлото му, погледна убиеца в очите. Мечът на Тувалкаин, помисли си. И това беше последната му мисъл. Стисна с ръце гърлото си, свлече се на земята и падна настрани.
Около главата му се образува локва кръв.
Убиецът се наведе и извади телефона от джоба му. Избърса окървавения нож в дрехите на жертвата. „Щрак“, чу се в мрака. Дългият нож се скри в канията на пружина в десния ръкав на сакото на убиеца. Той излезе от парка, мина през тълпата, зяпаща последните клиенти на въртящата се будка в центъра на площада, и спря такси.
Агентът на МИ6 влезе в комуникационния център на службата в Найтсбридж[20] веднага след раздялата със Съливан. На металната табела над входа пишеше „Дейта Електроник ООД“. Нямаше никого освен охраната на вратата. Качи се с асансьора до втория етаж. Мина през дългия коридор. Влезе в канцеларията си. Запали настолната лампа със зелен абажур. Седна пред компютъра. Натисна първо иконката за шифроване. Написа съобщението си в появилия се на дисплея правоъгълник:
Източник: Джон Ашли Съливан.
Код: Оранжев. 03/07-1
Оранжевото беше предпоследната степен на тревога при спешност. 03 беше кодът за тероризъм, 07 за заговор, а -1 за готовност.
Цел: ******* **** ****
Служебният компютър вече дори беше шифровал името. В МИ6 можеше да го разчете единствено госпожа Джесика Тейлър.
Той си представи физиономията на шефа на МИ6 Тейлър, когато прочете съобщението. Тя моментално щеше да грабне телефона и да каже: „Патрик, веднага искам да те видя!“ Завеждащият операциите Патрик О‘Нийл щеше да се приготви да го разкъса, защото го е прескочил и се е отнесъл директно към шефа и преди да се отзове на повикването, щеше да му се обади и да каже: „Какви пак си ги забъркал, Терънс?“
Сви рамене. Описа в подробности разказаното му от Съливан. Предаде искането му за охрана и не пропусна да прибави одобрението си.
Беше стигнал до края на доклада.
„ИСКАНЕ: Тройно оранжево.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ: Да се уведомят съответният министър и целта.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: DOG-3. ***G/IMH-yet.“
Терънс искаше международна тревога. Оранжевата беше предпоследната. Следваше бедствието. DOG-3 бяха специалните сили, които можеха да се упълномощят в много секретни и специални ситуации и то с допитване до кралицата лично от премиера. Нямаше нужда дори да изписва кода ***G/IMH-yet, но с него настояваше за тризвездна секретност и право за убиване от специалните сили. Нямаше по-висока степен на секретност от тризвездната.
Знаеше колко здрави са нервите на Джесика Тейлър, наричана в службата Желязната лейди, но сигурно след Патрик щеше да се свърже с „Даунинг стрийт“ 10[21] и да поиска среща с премиера, обяснявайки, че положението е много сериозно.
Досега не ѝ се беше случвало агент Терънс Хемингуей да се заблуди. Откакто разкри заговор срещу кралското семейство, той се превърна в един от най-уважаваните агенти на МИ6. Щом по силата на дадените му пълномощия ѝ пращаше директно шифрограма посред нощ, значи бяха изправени пред страшна беда.
Провери написаното. Натисна бутона „изпрати“.
Вероятно в спалнята на директор Тейлър дисплеят на компютъра премигваше в червено.
Изтри изпратеното съобщение. Провери дали не е останало в паметта. Компютърът беше чист като мозъка на новородено.