Не се вълнуваше много дали ще разберат къде отива. С Филиз бяха решили да действат. Вероятно в момента тя се опитваше да се добере до прокурора и да вземе очилата. Нейната задача е по-трудна от моята, помисли си. От добрата игра на Филиз зависеше откриването на очилата. Тя трябваше да убеди прокурора, че сестрата на Корай безутешно плаче за вещите му.
Докато слизаше по стръмния наклон, си мислеше, че за пръв път идва тук денем. Слънцето беше заличило тайнствеността на нощта. Сега не би настръхнал като снощи, ако чуеше шум зад себе си. Спря вляво, под табелата „Велика ложа на Свободните и Признати масони“. Чудно как сградата, от която не проникваше никаква светлина и приличаше на изоставена, навяваше същото чувство и през деня. Вътре сигурно работеха петнайсетина служители. А и някои от длъжностните лица живееха там. Не знаеше броя на кухненския персонал. Би трябвало по това време сума ти народ да подготвя приборите и храната за вечерната Потири агапи.
Погледна назад към стръмнината. Нямаше никого. Май успях, помисли си. Полицаят не се виждаше никъде. Сигурно е изгубил следите ми.
Натисна звънеца. Почака. Известно време нищо не се случи. Тъкмо да позвъни повторно, чу стъпки отвътре. Вратата се отвори. Покровителят[22], застанал на процепа, за да покаже, че няма да допусне нежелани гости, го позна. Освен необходимите му, той не знаеше имената на стотиците масони, които влизаха и излизаха от сградата, но помнеше всяко лице.
— Добре дошли, Майсторе.
Сарп също не го познаваше по име, но той беше от постоянното присъствие. Винаги го превеждаше директно нагоре, без да го среща с навалицата в долното фоайе. За пръв път идваше денем. Защо ли? Беше тук от двайсет и пет години. Все още не можеше да преодолее тревогата при вида на звънящ на входа посред бял ден масон. Не знаеше защо. Не беше и мислил за това. Масоните не обичаха дневна светлина. Така че следваше да идват тук след залез-слънце. С изключение на висшите офицери и служителите, появяването на който и да било по това време будеше чувство за опасност. Това беше глупаво, но беше така. Струваше му се, че ще се случи нещо лошо.
„Какво търсиш тук по това време“, прочете Сарп в очите му.
— Отивам в библиотеката — каза Сарп и тръгна към стълбите насреща.
— Разбира се, Майсторе. Мисля, че госпожа Шуле е там. Ако не, значи е в секретариата.
Шуле беше разумна жена, библиотекарката на Великата ложа. Малко попрецъфтяла, но с хубави ръце и крака. На Сарп му се струваше, че държеше повече да я уважават, отколкото да я харесват. И той го правеше. Демонстрираше уважение. Сигурно заради това щом го видеше, Шуле го поздравяваше и тихо питаше: „Как сте?“. Това за нея граничеше с флирт.
Сарп изкачи няколко стъпала, усещайки в тила си погледа на Покровителя. Обърна се неочаквано, сякаш се беше сетил нещо, и едва не се блъсна в следващия го по петите служител.
— О, прощавайте — каза той разтревожено. — Реших да дойда с вас. Да ви помогна, ако не намерите госпожа Шуле.
Или да провериш къде отивам, каза си Сарп, но замълча.
— Благодаря, но няма нужда. Ами… Има ли сега някой от длъжностните лица?
— Все едно не съм ви казал, но Високопочитаемият Велик секретар е в кабинета си. Идва всеки ден в единайсет и половина. Стои до три и половина. Понякога и през уикендите. Не му е лесно. Толкова работа има в ложата. Тръгва си в три и половина и се връща вечер в шест-шест и трийсет.
— Очевидно братът главен секретар е много зает.
— Така е — каза покровителят и изкачи още едно стъпало. — Ако зависеше от него, Почитаемият майстор Селим Санер щеше все тук да стои.
— Като съм дошъл, да ида да го поздравя, ако е удобно.
— Знаете ли кабинета му? На последния етаж. Точно срещу този на Великия майстор. Ако срещнете госпожа Севим, тя ще ви помогне.
Бяха на етажа с библиотеката.
— Но първо библиотеката — каза Сарп с надеждата да се отърве от преследвача си. — Благодаря за съдействието ви.
— Моля, Майсторе — студено отговори мъжът и внимателно заслиза обратно. След няколко стъпала се обърна да види дали Сарп е влязъл в библиотеката, но него вече го нямаше.