— Е, това е добре. Службата ви ще е кратка значи.
Жената се опитваше да се държи неутрално, но Волкан забеляза гневните искри в погледа ѝ.
— Грешите — отговори студено. — Пак ще се срещнем. Ще бъда с вас до отмяна на заповедта за задачата.
Само това липсваше. Ако знаеше, че свързочникът на Калвин е жена, никога не би приел. При тези обстоятелства не можеше да понесе женски номера и глезотии.
Капитан Гардения стисна ръка и на Уди Стоичков и се обърна.
— Ще бъда готова след пет минути — погледна големия цяла педя часовник с компас и хронометър на китката си и добави: — След седем минути ще ви чакам отвън.
После се обърна и тръгна към вратата. Дори торбестата униформа не успяваше да скрие красивата фигура на притежателката си.
Уди се направи, че щипе Волкан под масата.
— Ако кажеш, веднага да те съживим, комшу. Не ти знам задачата, но аз на твое място доброволно бих умрял заради тази мацка.
Истанбул
Полицаят, когото смяташе, че е преметнал, го чакаше на ъгъла на булевард „Истиклял“ и улица „Нур-у Зия“. Като видя Сарп, се ухили в смисъл „Няма да ми избягаш“. Престориха се, че не се познават. Сарп тръгна към „Таксим“. След известно забавяне цивилният полицай го последва, без да го изпуска от очи.
На Сарп отвътре му вреше и кипеше. Носеше под мишница двете книги от Шуле. Когато видя размерите им, веднага реши да не ги чете. Това щеше да бъде загуба на време. А и вероятността да не изясни престъплението и да не научи нищо, което би помогнало в залавянето на убиеца на Корай, беше голяма.
Почти нищо не беше излязло от посещението във Великата ложа. Но поне вече действаше. „Нищо не научихме, но се приближихме до горещата точка“, промърмори. Не знаеше какво значи това, но така мислеше. Нещо беше напипал. Беше се докоснал до нещо. Припомни си изненаданото изражение на Селим Санер, когато чу за Великия Княз на Свещената тайна и Тувалкаин. Дали беше изненадан да чуе това от масон на трето ниво, или имаше нещо друго? Не можа да прецени.
Докато вървеше, току се обръщаше да погледне назад. Установи, че видът на следващия го по петите полицай му дава чувство за сигурност. Вероятно се беше обадил на Хаккъ Каплан да докладва: „Въпросното лице излезе“. Терминът „въпросното лице“ го влудяваше. Така беше докладвал по радиостанцията и полицаят, съпроводил го от полицейското управление до вилата в Зекериякьой: „въпросното лице, въпросното място“.
Реши да повърви, вместо да отиде до паркинга, където беше оставил БМВ-то. Лек ветрец погали лицето му. Ех, да не бяха последните два дни, помисли си. Тогава вероятно би си затананикал мислено. Толкова хубаво беше времето.
Първото, за което се сети в този миг, върнал го сякаш към живота, беше Филиз. Дали беше успяла да убеди прокурора? Извади телефона от джоба си. После го прибра обратно. Спомни си, че на раздяла предупреди момичето: „Няма да си звъним освен при спешен случай. Полицията вероятно ни подслушва. Нека не издаваме къде сме. Ако се наложи да разговаряме, да не се споменават думите прокурор и очила. Особено ти. Отиването ми в масонската ложа няма да е изненада за Хаккъ Каплан. Но твоето отиване в прокуратурата ще го усъмни. Гледай да се отървеш от следящия те полицай. Комисарят не бива да узнае, че си ходила в прокуратурата. Ако разбере, че търсим нещо, или ще ни попречи, или ще ни го отнеме.“
Май дрънкам глупости, каза си. Доколко можем да заблудим полицията? Накрая всичко ще излезе наяве. Криейки информация, вероятно възпрепятствам разкриването на престъп-лението. И ако Хаккъ Каплан реши, може да ни вкара и двамата на топло за това.
Вътрешният му глас незабавно възразяваше. Тъкмо сега дрънкаш глупости. Ако трябваше, Корай би потърсил полицията. Щеше да разкаже всичко и да поиска охрана. Имаше куп приятели в МИТ[23] и Военното разузнаване. Но не го направи. Довери се само на теб. От теб поиска помощ. А ти му се подигра, че е луд. Сега си му длъжник. Плати си дълга. Изпълни завета му. Спри Тувалкаин. Само така ще отмъстиш за него.
„Май и аз откачам.“
Друго обяснение нямаше. Само луд би направил всичко това. Точно като Корай. Чувството за вина и желанието за мъст го бяха стиснали за гърлото. Ако му бяха казали, че ще преследва някого, живял преди десет хиляди години, би се изсмял. Но сега не му беше смешно. „Да се продънят в ада и Тувалкаин, и палачът му“, промърмори, без да му пука какво си мислят минувачите.
Известно време вървя притеснен и разтревожен, после се обърна да погледне. Потърси с поглед полицая отзад. Там си беше. Когато Сарп внезапно спря, той се метна зад една сергия с вестници.