Или беше намерил каквото търсеше, или се беше отказал, защото нарами сака и излезе. За кратко се отби в спалнята на възрастните, после се спусна на първия етаж и се изгуби от погледа на Маркус.
Десет минути по-късно вратата на мазето се отвори и мъжът излезе на външните стълби. Беше си облякъл суитшърта и нахлупил качулката. Спусна се по улицата, по която бе дошъл.
Маркус изскочи навън. Проследи как мъжът се отдалечава. Прехвърли се през оградата на жълтата къща, притича през дворчето и слезе по стълбите към мазето. Запъхтян, плъзна опипом пръсти по гредата. Ключът си беше на мястото! Той си отдъхна с облекчение и отключи вратата. Не се страхуваше. Пък и защо? Това си беше неговата къща. Другият беше нашественик, не Маркус. Освен ако…
Влетя в кабинета. Спусна се към отрупаните с книги етажерки. Провря пръст между „Повелителят на мухите“ и „Индже Мемед“. Напипа ключето за бюрото. Дали мъжът го е намерил и си е послужил с него? Пъхна ключето в дупката и го завъртя. Върху дървения плот на бюрото тъмнееше петно. Беше, разбира се, възможно да е мазно наслояване от замърсени от работа ръце, но Маркус не се съмняваше, че тази следа е останала от главата на самоубиеца. Лежала е захлупена точно там, в локва кръв. И по стените са червенеели пръски — точно като по филмите.
Маркус прикова поглед в чекмеджето. Задъха се панически. Онзи предмет го нямаше. Той е бил. Синът. Върнал се е. Друг не може да знае, че ключът за чекмеджето на бюрото се намира точно там. Пък и по ръцете му имаше следи от убождане с игла…
Маркус влезе в момчешката стая. В своята стая. Обходи я набързо с поглед и мигом забеляза какво липсва. Снимката на бащата в полицейска униформа. Дискменът. И един от четирите компактдиска: с албума „Violator“5 на „Депеш Мод“. Маркус го беше слушал, но не му бе допаднал кой знае колко.
Седна във вътрешността в стаята, та никой да не го вижда от улицата. Заслуша се в лятната тишина. Синът се беше върнал. Маркус бе съчинил цял живот за момчето от снимката. Но без да съобрази, че човек остарява. Сега някогашното момче, вече мъж, се бе върнало. И бе взело предмета от чекмеджето на бюрото.
Маркус чу как нещо разчупи тишината — далечно боботене на двигател.
— Сигурен ли си, че номерата не нарастват в другата посока? — попита Кари, докато се взираше напрегнато в еднотипните дървени къщи, за да открие написан номер, по който да се ориентира. — Дали да не питаме онзи човек ей там?
Тя отметна глава към тротоара. Срещу тях вървеше мъж в суитшърт с вдигната качулка, наведена глава и червен сак на рамо.
— Къщата се намира на върха на онзи баир. — Симон даде газ. — Довери ми се.
— Значи си познавал баща му?
— Да. Какво научи за момчето?
— Които изобщо пожелаха да говорят в затвора, го описаха като хрисим. Почти не говорел, но другите го харесвали. Нямал приятели, бил саможив. Не открих роднини. Това е последният му адрес, преди да влезе в затвора.
— Откъде взе ключовете за къщата?
— От вещите му, предадени на съхранение в затвора. Не се наложи да искам съдебно разрешение за претърсване. Вече имаше издадено във връзка с бягството.
— Вече са ходили там!
— Само за да проверят да не би да се укрива в дома си. Но всъщност едва ли някой го мисли за толкова глупав.
— Няма приятели, няма роднини, няма пари. Не разполага с голям избор къде да отиде. С времето ще разбереш, че повечето осъдени престъпници са удивително глупави.
— Знам, но това бягство не е дело на тъпоумен.
— Може и така да е.
— Така е — натърти Кари. — Сони Лофтхюс е завършил гимназия с отличен успех. Бил е един от най-добрите състезатели по борба в своята възрастова категория. Не защото е бил най-силен физически, а защото е бил умел тактик.
— Доста си се постарала.
— Какво говориш! Гугъл, пидиефи на стари вестници, няколко телефонни разговора. Не е голяма философия.
— Ето я къщата — посочи Симон.
Паркира. Слязоха. Кари отвори портата.
— Доста е занемарена — отбеляза Симон.
Извади служебното си оръжие и махна предпазителя. Кари отключи входната врата. Симон влезе пръв с вдигнат пистолет. В коридора спря и се ослуша. Натисна ключа за осветление. На стената светна лампа.
— Опа — прошепна той. — Необичайно е в необитавани, пусти къщи да има ток. Явно съвсем наскоро някой е…