— С какво мога да ви бъда полезен, почитаеми господине? — попита Тур Юхансон.
Това беше дежурната му реплика. Беше на двайсет, средната възраст на клиентите му — двайсет и пет, а на изобретенията в магазина — пет. Затова архаичното обръщение му се струваше забавно. Допускаше в настоящия случай клиентът да не е схванал хумора. Затрудняваше се да прецени, защото качулката на суитшърта висеше ниско над челото на клиента и засенчваше лицето му. Изпод плата се разнесоха думи:
— Търся си телефон, който не позволява да се проследи кой се обажда.
Наркодилър. Сто на сто. Само те задават такива въпроси.
— Този айфон има опция да се активира функция за блокиране на идентификацията — обясни младият продавач-консултант и взе един бял телефон от близкия рафт в малкия магазин. — Така номерът ви няма да се изписва на дисплея на хората, на които се обаждате.
Потенциалният клиент прехвърли тежестта на другия си крак. Придърпа поизхлузилата се презрамка на червения сак по-високо на рамото си. Тур реши да не го изпуска от очи, докато онзи не затвори вратата на магазина от външната страна.
— Имам предвид телефон, който да купиш без договор — уточни младият мъж. — Та да няма начин някой да разбере, че ти си собственикът. Телекомът да не знае.
„Телекомът и полицията“ — помисли си Юнасен.
— Говорите за анонимен абонамент с предплатена карта. Каквито използват в „Наркомрежа“.
— Моля?
— „Наркомрежа“. Телевизионен сериал. Там бандитите от наркосредите си служат точно с такива телефони, та полицаите да не могат да ги спипат.
Тур забеляза объркването на клиента. Гледай ти. Дилър, който употребява думата „моля“ и не е гледал „Наркомрежа“.
— Това обаче е възможно в САЩ, но не и в Норвегия. От 2005 година у нас всеки клиент, закупил телефон — независимо дали с абонаментен план, или с предплатен пакет — е длъжен да представи документ за самоличност. Телефонът трябва да бъде регистриран на някого.
— На някого?
— На нечие име — или на вашето, или на името, да речем, на ваш роднина, ако го купувате за друг човек.
— Добре. Дайте ми най-евтиния от наличните ви телефони. С предплатена карта.
— Веднага. — Продавачът пропусна „почитаеми господине“, върна смартфона на място и взе друг, по-малък. — Този не е най-евтиният, но е с интернет достъп. Хиляда и двеста крони с картата.
— С какво е телефонът, казахте?
Тур пак погледна мъжа. На външен вид изглеждаше кажи-речи негов връстник, а се държеше като паднал от Марс. Тур приглади с два пръста дългата си до раменете коса зад ухото. Беше усвоил този навик, след като изгледа първия сезон на „Синове на анархията“6.
— С този телефон спокойно ще сърфирате в интернет.
— Ама това мога да го правя и от интернет кафене.
Тур Юхансон се засмя. Май въпреки всичко ще излезе, че с клиента имат сходно чувство за хумор.
— От моя началник знам, че допреди няколко години този магазин е бил интернет кафене. Най-вероятно последното в Осло…
Клиентът видимо се поколеба. Но кимна.
— Ще взема телефона — и постави няколко стотачки върху тезгяха.
Тур ги взе. Банкнотите бяха някак сухи и прашни, все едно дълго са стояли складирани.
— Ще ви помоля за документ за самоличност.
Клиентът извади от джоба си лична карта и я подаде на продавача. Тур я погледна и установи, че е сгрешил в преценката си. И то генерално. Човекът беше затворнически надзирател — от противоположната страна на закона. Въведе името в компютъра. Хелге Сьоренсен. Видя адреса. Върна на клиента ресто. После и личната карта.
— Продавате ли батерии за него? — попита мъжът и посочи кръгло сребристо устройство.
— Какво е това? — попита Тур.
— Дискмен. Видях, че продавате слушалки, съвместими с него.
— Така ли… — Тур огледа слушалките — тип диадема и тип тапи за уши — наредени над айподите.
Свали задния панел на музейната антика и извади старите батерии. Взе две подходящи — „Санио АА“, — постави ги в дискмена и натисна „пусни“. От слушалките се разнесе остро жужене.
— Тези батерии подлежат на презареждане — уточни продавачът.
— И няма да умрат като старите?
— Ще умрат, но после ще възкръснат от мъртвите.
Тур като че ли мярна усмивка по засенченото лице.
Клиентът свали качулката и си сложи слушалките.
— „Депеш Мод“ — усмихна се широко той, обърна се и си тръгна.
Тур Юхансон се изненада колко симпатично му се стори лицето под качулката. Появи се нов клиент и Тур веднага се спусна към него с въпроса с какво може да бъде полезен на почитаемия господин. Чак в обедната почивка съобрази защо лицето на онзи мъж го бе изненадало. Не защото беше симпатично. А защото толкова много се различаваше от портретната снимка на личната карта.