Ако наистина са толкова ценни, колкото изглеждат, ще решат проблема му. Вървяха слухове, че Коко щял да се изнася от приюта утре и мутрите му тръгнали на обиколка да събират дългове. Йони обмисляше дали да не разбие някой апартамент в „Бишлет“. Сега повечето хора бяха заминали на почивка. Ще звъни по вратите и ще види къде не му отварят. Първо само трябва да събере сили. Новият вариант за изход обаче му се струваше по-лесен и по-сигурен.
Поколеба се дали ще успее да стане незабелязано от леглото и да гепи обиците, но се отказа. Вярно, младежът изпитваше затруднения с лицевите опори и все пак Йони рискуваше да си изпроси боя. При мисълта за това направо му се дорева. Имаше, разбира се, и друг вариант: да го забаламоса, да намери повод да го накара да излезе от стаята и тогава да пристъпи към действие. Неочаквано Йони се вгледа в очите на младежа. Беше се обърнал и правеше коремни преси. Усмихна се.
Йони му даде знак, че иска да му каже нещо, и онзи извади слушалките. „… now I’m clean“7 — чу той част от парчето и подхвана:
— Ще слезеш ли с мен в кафенето? И ти имаш нужда да хапнеш след тренировката. Ако не осигуриш на организма мазнини или въглехидрати, тялото разгражда мускулите, нали знаеш? И после язък ти за усилията!
— Благодаря за съвета, Йони. Само да си взема един душ, но ти се приготви.
Младежът се изправи. Пъхна обиците в джоба си, излезе и се насочи към общите душове.
Мамка му! Йони затвори очи. Щеше ли да намери сили? Налагаше се. Само две минути. Започна да брои секундите. Приседна на ръба на леглото. Отривисто се изправи и грабна панталоните от стола. Докато ги обуваше, на вратата се почука. Момчето сигурно си беше забравило ключа.
— Друг път недей да…
Стегнат юмрук с нахлузен метален бокс го млатна по челото и Йони политна назад. Вратата се отвори. Влезе Коко с двама от хората си. Нахвърлиха се върху Йони — хванаха го от двете страни, а Коко го блъсна с чело. Задната част на главата му се удари в горното легло. Йони погледна нагоре — право в противните, гримирани със спирала очи на Коко и в лъскавото острие на шило.
— Бързам, Йони — заяви Коко на разваления си норвежки. — Другите има пари, но не плаща. Ти — аз знам — няма пари. Ти бъдеш пример.
— П… пример?
— Аз справедлив човек, Йони. Ти запазиш едно око.
— Ама… ама какво става, Коко…
— Стой мирно да не развалим око. Ще го показваме на други шибани боклуци и трябва личи, че истинско око. Разбираш?
Йони се разкрещя, но му запушиха устата с ръка и бързо го заглушиха.
— Спокойно, Йони. В око няма много нерви, няма боли, обещава.
Йони знаеше, че страхът би трябвало да му вдъхне сили да се съпротивлява. Ала вместо това той сякаш увехна. Йони Пума, който някога бе вдигал коли, се взираше апатично в устремилото се към него шило.
— Колко?
Гласът прозвуча нежно, почти като шепот. Обърнаха се към вратата. Никой не го бе чул да влиза. Косата му беше мокра. Бе успял само да си нахлузи дънките.
— Вън! — просъска Коко.
Младежът остана.
— Колко дължи?
— Веднага! Иначе ти опита шило пръв!
Младежът не помръдна. Мутрата, която държеше устата на Йони запушена, го пусна и тръгна към новодошлия.
— Той… открадна ми обиците — обади се Йони. — Истина е! Носи ги в джоба си. Исках да ти платя с тях, Коко. Претърси го и ще се увериш! Моля те, умолявам те, Коко!
Йони чуваше колко плачливо звучи гласът му, но не му пукаше. Коко май изобщо не го слушаше. Взираше се в младежа. Гледката изглежда допадаше на извратения шопар. Коко спря бияча си с едно движение и попита тихо:
— Вярно ли е какво казва Йони, хубавецо?
— Ами проверете сами. Но на ваше място щях да кажа колко дължи, та да минем без проблеми. И без мазало.
— Дванайсет бона — отвърна Коко. — Защо…
Млъкна, защото младежът бръкна в джоба на дънките си и извади пачка банкноти. Започна да ги брои от горе на долу. Отброи дванайсет и ги подаде на Коко. Останалите прибра в джоба си.
Коко се поколеба дали да ги вземе. Сякаш банкнотите не му се струваха съвсем читави. После се засмя. Раззина пастта с проклетите златни коронки, с които бе облякъл съвършено здравите си зъби.
— Егати… Егати…
Дръпна рязко банкнотите. Преброи ги. Вдигна поглед.
— На чисто ли сме? — попита момчето.