— Още чакам да ми кажеш останалото.
— От кое?
— От думите на лекаря.
— Нали ти се обадих и ти казах. Да не си почнал да забравяш, скъпи?
Тя се засмя тихо и докосна темето му с меките си устни. Той я заподозря, че го обича.
— Да, каза ми, че не можел да направи кой знае какво.
— Точно така.
— Но?
— Какво, но?
— Твърде добре те познавам, Елсе. Има и още.
Тя се отдръпна. Само едната ѝ ръка остана върху рамото му. Симон чакаше.
— В САЩ започнали да правят успешни операции на този тип заболявания. За пациентите след мен има надежда.
— След теб?
— Когато интервенцията и оборудването навлязат в рутинната медицинска практика. Но това вероятно ще отнеме години. В момента операцията е много сложна и струва цяло състояние.
Симон се завъртя на въртящия се стол толкова рязко към нея, че Елсе отстъпи крачка назад. Сграбчи ръцете ѝ.
— Но това са страхотни новини! Колко?
— Повече, отколкото могат да си позволят хора, разчитащи на социално обезщетение и една полицейска заплата.
— Елсе, чуй ме. Нямаме наследници. Притежаваме тази къща. За нищо друго не даваме пари. Харчим разумно…
— Стига, Симон. Отлично знаеш, че тази сума е непосилна за нас. Пък изплащаме и ипотека за къщата.
Симон преглътна с мъка. Елсе не бе назовала нещата с истинските им имена: ипотека заради дългове от хазарт. Както винаги беше проявила прекалена тактичност и не му напомни, че още изплащат старите му грехове.
— Ще измисля нещо, не се бой. Ще взема назаем пари, нали имам приятели. Разчитай на мен. Колко?
— Имаше приятели, Симон. Но вече не се виждаш с тях. Казвала съм ти: ако не поддържаш контакти, всичко отива на кино.
Симон въздъхна.
— Имам теб — сви рамене.
— Аз не съм ти достатъчна — поклати глава тя.
— Напротив.
— Не искам да съм ти достатъчна — наведе се и го целуна по челото. — Изморена съм, ще си лягам.
— Добре, но колко стру…
Елсе вече беше излязла.
Симон се загледа след нея. После изключи компютъра и извади телефона си. Прехвърли указателя. Стари приятели. Стари врагове. Някои полезни, други напълно безполезни. Набра номера на един от първата категория. Враг. Но полезен.
Фредрик Ансгар очаквано се изненада от обаждането, но се престори, че много се е зарадвал, и веднага се съгласи да се срещнат. Дори не си придаде важност, изтъквайки натоварения си график.
Затвориха. Симон поседя в тъмното, загледан в телефона. Мислеше за онзи сън. Зрението му. Елсе получи зрението му. Чак сега си даде сметка какво гледа на дисплея. Снимката на отпечатък от подметка в пръстта.
— Ммм, вкуснотия. — Йони си избърса устата. — Ти няма ли да ядеш?
Младежът се усмихна и поклати глава.
Йони се огледа. Кафенето представляваше помещение с открита кухня, табли за сервиране, кът за самообслужване и маси — в този час заети до една. Обикновено затваряха рано през деня, но понеже в момента в „Сборния пункт“ — кафенето за наркомани към Църковната градска мисия8 на улица „Скипер“ — течеше ремонт, кафенето към приюта „Ила“ бе удължило работното си време. Не всички клиенти, отбили се да хапнат вътре, обитаваха стаи в приюта. Но повечето бяха отсядали там по едно или друго време и Йони ги познаваше по физиономия.
Отпи глътка от кафето. Виждаше как околните се оглеждат мнително. Вечната стара история; параноята и страхът, че те преследват, главите, които се въртят трескаво като при езеро в саваната, където животните влизат в ролята ту на плячка, ту на хищник. С изключение на младежа, неговия съквартирант. Той изглеждаше напълно спокоен. Досега. Йони проследи погледа му до вратата зад кухнята: Марта тъкмо бе излязла от служебната стая на персонала. Беше си облякла якето, явно си тръгваше към къщи. Йони забеляза как се разшириха зениците на младежа. Когато се друсаш, свикваш непрекъснато да наблюдаваш зениците на околните. И ръцете им. Ръцете могат да откраднат, да извадят нож или при заплаха машинално да прикрият защитнически мястото по тялото на притежателя, където той държи дрогата или парите си. А в момента младежът бе пъхнал ръката си в джоба на панталона. В същия джоб, където беше мушнал и обиците. Йони може и да не беше пръв умник, но не пасеше трева. Марта се появи в кафенето с разширени зеници. Обиците. Столът изстърга, младежът се изправи с блеснал поглед, впит в нея.
— Стиг… — прокашля се Йони.
Но беше твърде късно. Стиг вече му бе обърнал гръб и крачеше към Марта.
Входната врата се отвори и влезе мъж, който — личеше от пръв поглед — не живееше в приюта. С късо черно кожено яке и къса тъмна коса. Широкоплещест, със съсредоточен поглед. С раздразнено движение избута обитател, който стоеше на пътя му, застинал в прегърбена наркоманска поза. Новодошлият махна дискретно на Марта, тя му отговори с жест. Йони видя, че младежът забеляза това. Спря, сякаш изгубил вятъра в платната си, а Марта продължи към вратата. Непознатият мушна ръка в джоба на коженото си яке и изтегли лакътя си настрани, та тя да го хване под ръка. И тя направи точно това. Едно от онези отработени движения, свойствени на двойки с продължителна връзка. Марта и мъжът излязоха навън във ветровитата, внезапно захладняла вечер.
8
Църковна градска мисия — норвежка организация с нестопанска цел, предоставяща грижи на наркозависими и възрастни хора, ангажирана със закрила на децата, опазване на психичното здраве и подпомагане на проституиращи жени. — Бел.прев.