— Струваш ми се разтревожен, скъпи — отбеляза Елсе, когато той седна до кухненската маса пред чашите за кафе. — Какво стана?
— Някаква кола спряла по погрешка на нашата улица. Обясних им как да стигнат закъдето са тръгнали.
Елсе приближи с каната с кафе. Симон се загледа през прозореца. Сега улицата пустееше. Неочаквано усети как по бедрата му се разлива пареща болка.
— Мамка му!
Изби каната от ръцете ѝ и тя падна на пода с трясък.
— Мамка му, жено, поливаш ме с вряло кафе! — изкрещя ѝ Симон. — Да не си… — част от мозъка му вече беше реагирала и се опита да сдържи думата, но — точно както със задната врата на лимузината — Симон се противеше, отказваше, искаше да разруши всичко, предпочиташе да забие ножа в плътта си. И в нейната плът — … сляпа!
В кухнята настана тишина. Чуваше се само как капакът на каната се търкаля по линолеума, а кафето клокочи, докато блика върху пода. Не! Той не искаше това. Не това.
— Извинявай, Елсе, аз…
Изправи се, за да я прегърне, ала тя вече вървеше към умивалника. Пусна студената вода, напои една хавлиена кърпа.
— Събуй си панталоните, Симон, а аз ще…
Обгърна я с ръце отзад. Опря чело на тила ѝ.
— Извинявай, извинявай — зашепна. — Моля те, ще можеш ли да ми простиш? Аз… просто не знам какво да направя. Трябва да съм способен да ти помогна, но… не мога, не знам, просто…
Още не чуваше плача ѝ, само усещаше как се тресе тялото ѝ. Отсечените ѝ движения се предадоха и на него. Симон усети как нещо запуши гърлото му. Сдържа сълзите си. Не знаеше дали е успял. Само чувстваше как двамата треперят.
— Аз ти дължа извинение — изхлипа тя. — Можеше да се хванеш с нещо по-добро, с жена, която… която не те попарва.
— За мен няма по-добра жена — прошепна той. — Не ми пречи. Попарвай ме, колкото си искаш, няма да се откажа от теб. Чу ли?
Той усети, че Елсе е наясно колко искрени са думите му. Ще направи всичко, ще изтърпи всичко, ще пожертва всичко.
„… да стигне и до моите уши…“
Просто не успя.
От мрака долиташе далечният гръмък смях на съседската компания. А междувременно Елсе си изплакваше очите.
Кале си погледна часовника. Единайсет без двайсет. Днешният ден мина добре. Пласираха повече супербой, отколкото обикновено за цял уикенд, а броенето и разфасоването на нови дози отне повече от обичайното. Свали си маската над устата, която използваха, когато отваряха и смесваха стоката на плота в съвсем обикновената, четвъртита стая с площ двайсет квадратни метра, предназначена да служи едновременно за кабинет, нарколаборатория и банка. Преди да го получи, наркотикът, естествено, вече беше смесен с какво ли не, но въпреки всичко супербой беше най-чистата дрога, на която бе попадал в кариерата си на дилър. Толкова чиста, че ако не си слагаха маски на устата, щяха не просто да се надрусат, ами и да умрат от вдишването на частиците, вдигащи се във въздуха, докато Кале и компания пресилваха кафеникавобелия прах. Той прибра маските в сейфа при пачките банкноти и пликчетата с дрога. Дали да се обади на Вера да я предупреди, че ще закъснее? Или беше време да ѝ покаже ясно кой е шефът, кой изкарва кинтите и да ѝ даде да разбере, че същият този може да се прибира и да излиза, без всеки проклет път да дава подробен отчет?
Кале накара Пелвис да провери коридора.
От желязната врата на кабинета къс коридор водеше до асансьора отдясно, само на два-три метра от вратата. В дъното на коридора имаше врата към стълбището, но — в разрез с правилата за противопожарна безопасност — те бяха сложили верига и вратата беше постоянно заключена.
— Cassius, check the parking place!13 — извика Кале, докато заключваше сейфа.
Намираха се в съвсем малко помещение, където се чуваше само глух шум от репетиционните, но Кале обичаше да вика. Касиус беше най-едрият и угоен африканец в града. По него имаше толкова много безформена плът, че трудно можеше да се определи кое какво е, но дори само десет процента от този човек да бяха мускули, стигаха да спре повечето неща.
— No cars, no people at the parking lot14 — докладва Касиус, докато надничаше между железните решетки на прозореца.
— В коридора е чисто — съобщи Пелвис, на свой ред надзърнал през прозорчето на вратата.
Кале завъртя цифрите върху кодовата планка на катинара. Наслаждаваше се на гладката, смазана съпротива, на мекото щракване. Съхраняваше комбинацията в главата си и само там. Не я бе записал никъде и не я бе съставил по определена логика, да речем комбинация от рождени дни и прочее тъпоумщини.
14
No cars, no people at the parking lot (англ.) — На паркинга няма нито коли, нито хора. — Бел.прев.