Хоремхеб ме прие в нечиста глинена хижа и каза:
— Някога познавах един Синухе, с когото дружахме и който също беше лекар. — Погледна ме и се зачуди на сирийската мантия, която бях свикнал да нося. И аз като него бях поостарял оттогава, чертите на лицето ми се бяха изменили. Но той ме позна, вдигна за поздрав офицерския си камшик с вплетени златни нишки, усмихна се и възкликна: — В името на Амон, ти ли си, Синухе? Аз пък мислех, че си умрял. — Отпрати гарнизонните офицери и писарите с техните карти и писма, поръча вино, почерпи ме и добави: — Неведоми са пътищата на Амон, щом се срещаме в Червената земя, в тази отвратителна дупка.
Тези думи накараха сърцето ми да трепне и да усетя, че той ми е липсвал. Описах му, доколкото намерих за необходимо, живота и патилата си.
— Ако искаш, можеш да се присъединиш към войската ми като лекар и да делиш с нас славата, защото аз наистина възнамерявам да дам на мръсните хабири такъв урок, че да запомнят името ми и да оплакват деня на раждането си — предложи ми той, след което замислено продължи: — Когато се срещнахме за първи път трябва да съм бил доста наивен хлапак. Устата ми още миришеше на мляко. Ти беше вече образован човек и ми даде добри напътствия. Сега понаучих някои неща и в ръката си, както виждаш, държа златен камшик. Заслужих го обаче с черна работа в гвардията на фараона, преследвайки разбойници и престъпници, които той в безумието си беше освободил от рудниците, та видяхме много зор, докато ги изтребим. Но като узнах за нахлуването на хабирите, поисках от фараона войска, за да им се противопоставя. Никой от по-висшите офицери не възрази. В близост до фараона валят повече отличия и злато, отколкото в пустинята, а копията на хабирите са остри и бойният им вик е ужасяващ, както вече сам се уверих. По този начин най-сетне успях да набера опит и да изпитам войската в истинска битка, макар че фараонът има една-единствена грижа — да издигна храм на неговия бог тук, в Ерусалим, и да прогоня хабирите, без да проливам кръв.
Хоремхеб се разсмя и плесна с камшика по крака си. Аз също се засмях, но той скоро стана сериозен, отпи от виното и каза:
— Знаеш ли, Синухе, след последната ни среща аз много се промених. Когато живее в близост до този фараон, човек волю-неволю се променя. Безпокоя се, загдето толкоз много мисли и говори за своя бог, който не приличал на останалите богове. В Тива често имах чувството, че в главата ми пъплят мравки. Нощем не можех да заспя, ако не пиех вино и не се любех с жени, та да ми се проясни мозъкът. Толкова странен е неговият бог. Макар и вездесъщ, той имал образ. На вид бил кръгъл и с ръцете си благославял всичко живо, така че за него нямало разлика между роба и високопоставения. Кажи ми, Синухе, това приказки на нормален човек ли са? Питам се дали като дете не е бил ухапан от болна маймуна. Само един луд може да си въобразява, че хабирите ще бъдат прогонени, без да се пролива кръв. Като чуеш техния рев в боя, ще разбереш, че съм прав. Аз ще поема върху себе си греха пред неговия бог и ще ги премажа под колелата на моите колесници. А пък ръцете на фараона нека останат чисти, щом така е решил.
Той пак отпи от виното и рече:
— Моят бог е Хор, ала нямам нищо против Амон. В Тива научих многобройни цветисти ругатни с неговото име, които насърчават войниците. Същевременно обаче разбирам, че Амон е станал прекалено могъщ и по тази причина новият бог се бори с него, за да укрепи властта на фараона. Това ми го каза лично великата царска майка, потвърди го и жрецът Ейе, който сега държи закривения скиптър отдясно на царя. С помощта на Атон те възнамеряват да свалят Амон или поне да ограничат влиянието му, защото не върви неговите жреци да превишават царя и да управляват Египет. Това свидетелствува за държавническа мъдрост и е правилно. Като воин, аз напълно разбирам необходимостта от новия бог и нямаше да имам нищо против него, ако фараонът се задоволяваше да му строи храмове и да плаща на жреците му. Но фараонът прекомерно много мисли и приказва за него. Няма случай, при който рано или късно да не заговори за своя бог. С това той прави заобикалящите го още по-луди от самия себе си. Казва, че живеел от истината, ала истината е като остър нож в ръцете на дете. Още по-опасна е тя в ръцете на един луд. Ножът трябва да се държи в кания и да се използува само когато потрябва. Същото важи за истината, която за никого не крие толкова голяма опасност, както за владетеля и повелителя. Отпивайки от виното, той продължи: