На вратата се почука. Звукът ме стресна и почти веднага реших да го игнорирам. Реших да се престоря, че все още спим или сме заети с нещо друго, но последва второ, по-настойчиво почукване. Третото беше толкова силно, че вратата се разтърси.
— Отворете, полиция. Полиция?
— Не съм облечена. Момент.
В багажа ми нямаше халат. Освен това внезапно ме обзе лошо предчувствие. Ако шерифът искаше просто да ни изгони от града, защо беше дошъл толкова рано? Защо не ни беше оставил време да си съберем багажа и да си заминем? Освен ако вече не му пукаше дали възнамеряваме да си тръгнем, във всеки случаи не и доброволно. Може би знаеше за снощното изпълнение. Може би възнамеряваше да ни убие. Веднъж вече си бях имала вземане-даване с ченгета, които не играят по правилата. Това усложняваше нещата. Ако ги посрещнех на вратата с пистолет, щях да им дам повод да ме застрелят. А ако не направех опит да се защитя и те ме гръмнеха, щях да бъда прецакана.
— По дяволите, Блейк, отворете.
Не взех пистолета, а телефона. Не се обадих на адвокат. Карл Белисариус беше добър, но не толкова, че да ме отърве от куршума. Обадих се на Долф45. Нуждаех се от свидетел, когото да не застрелят. Ченге в друг щат ми се стори добър избор.
Телефонът се намираше близо до възглавницата ми. Браунингът беше скрит под нея, но ако се наложеше да го използвам, с мен беше свършено.
Долф отговори с дежурното „Стор“.
— Анита е. Уилкс и заместниците му всеки момент ще разбият входната ми врата.
— Защо?
— Все още не знам.
— Сега ще се обадя по другата линия на щатските полицаи.
— Защо? Защото ченгетата са разбили входната ми врата, когато не съм им отворила?
— Ако не искаш помощ, Анита, защо се обаждаш?
— Искам да съм на телефона с друго ченге, когато нахлуят през вратата.
В продължение на секунда или две в слушалката се чуваше само дишане, после Долф каза:
— Не насочвай пистолет към тях. Не им давай повод да те застрелят.
Вратата се отвори с трясък. Мейдън нахлу пръв в стаята. Държеше оръжието си ниско, готов за стрелба. Високият заместник с белега държеше своето високо. И двамата насочиха оръжията си към мен. Големият четирийсет и петкалибров револвер на Мейдън изглеждаше като у дома си в масивната му ръка.
Останах неподвижна, притисках с една ръка завивката към гърдите си, а в другата държах телефона. Стараех се да не помръдвам изобщо. Стоях вцепенена, а сърцето ми туптеше толкова бясно, че го усещах чак в гърлото си.
В ухото ми прозвуча гласът на Долф:
— Анита?
— Тук съм, сержант Стор — не виках, но се постарах всички да ме чуят.
Зад заместниците се появи шериф Уилкс. Неговото оръжие си стоеше в кобура.
— Оставете телефона, Блейк.
— Я, шериф Уилкс, каква изненада да ви видя в бунгалото на Ричард в тази прекрасна сутрин.
Той тръгна през стаята към мен. Издърпа телефона от ръката ми и аз не се опитах да му попреча. Не мислех, че е дошъл тук да убива някого, по-скоро беше тук да наранява. И аз щях да направя всичко възможно да не му дам повод. Каквото и да направеше днес, нямаше да го улеснявам по никакъв начин.
Уилкс долепи телефона до ухото си и го задържа достатъчно дълго, за да чуе гласа на Долф, после затвори.
— Този път няма да се спасите с телефонно обаждане, Блейк.
Вдигнах поглед към него и го изгледах с големите си кафяви очи. Оставаше ми само да мигам на парцали.
— Трябва ли да се спасявам, шериф Уилкс?
Телефонът иззвъня. Оставихме го да звъни. След седмото позвъняване Уилкс го вдигна и го затвори. Беше толкова ядосан, че се разтрепери. Затрепериха му пръстите, целите ръце. Лицето му беше почервеняло от усилието да не направи нещо, за което после да съжалява.
Стоях пред него с възможно най-неутрален вид. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-безобидна. Косата ми беше разрошена от съня и бях увита в чаршаф, така че не беше трудно да изглеждам безобидна.
Вратата на банята се отвори и на прага застана Ричард със завързана на кръста хавлиена кърпа. Всички оръжия се насочиха към него. Той се вцепени насред облаците пара, които започнаха да се стелят към вътрешността на стаята.
Голямо викане падна. Ченгетата се разкрещяха: „Горе ръцете! Лягай на пода!“, а той сплете най-невъзмутимо пръсти върху главата си. Беше ги чул. Беше излязъл от банята, знаейки отлично, че са тук. Можеше да избяга през прозореца, но не го беше направил.
Разбира се, ако полицаите наистина си мислеха, че сме опасни, досега да бяха нахълтали при него. Но не, те го бяха изчакали да излезе от банята. Не се държаха с нас като с престъпници. Държаха се така, сякаш самите те бяха престъпници.
45
Сержант Рудолф Стор е началник на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“ в Сейнт Луис, който често прибягва до услугите на Анита — Б.пр.