Ричард легна по корем, а Мейдън опря револвера си в гърба му. Сложиха му белезници. После заместникът с белега го сграбчи за дългата мокра коса и го принуди да застане на колене. Кърпата така и не падна от кръста му. Браво на нея.
Телефонът иззвъня. Иззвъня три пъти, като всяко позвъняване изглеждаше по-силно от предишното.
Уилкс го грабна и го запрати в стената. Хвърли го по далечната стена и апаратът остана да лежи безмълвно до нея. Сетне той се обърна към мен, дишаше тежко, почти мъчително.
Заговори внимателно, сякаш се страхуваше, че ако се развика, ако загуби контрол дори само над гласа си, всичко ще отиде по дяволите.
— Казах ви да напуснете града ми.
Отговорих му съвсем тихо, като се стараех да звуча миролюбиво:
— Дадохте ми срок до залез-слънце, Уилкс. Сега е сутрин, няма девет часа. Защо е цялото това бързане?
— Ще си тръгнете ли днес?
Отворих уста, за да го излъжа. Ричард каза: „Не.“ По дяволите.
Уилкс ме сграбчи за ръката и ме задърпа към Ричард. Спънах се в чаршафа и последните няколко крачки му се наложи да ме влачи. Вместо да се съпротивлявам, съсредоточих усилията си върху това да задържа завивката притисната към гърдите си. Синините не ме тревожеха, повече се притеснявах да не остана гола пред тях.
Шерифът не че чак ме блъсна, но някак ме захвърли на пода до Ричард. Ричард понечи да се изправи и заместникът с белега го удари в рамото с приклада на пушката си.
Докоснах го по ръката.
— Всичко е наред, Ричард. Нека запазим спокойствие.
Белязаният каза:
— Боже, каква хладнокръвна кучка.
Не му обърнах внимание и насочих погледа си към Уилкс. Той бе този, който командваше. От него зависеше колко лоши ще станат нещата. Ако шерифът запазеше спокойствие, другите щяха да последват примера му. Ако си изпуснеше нервите, щяхме здравата да загазим.
Уилкс ме стрелна с поглед. Дишането му се беше поуспокоило, но очите му гледаха на кръв.
— Напуснете града, господин Зееман. Напуснете града днес.
Ричард отвори уста и аз го стиснах за ръката. Ако не го принудех да млъкне, щеше да им каже истината. А точно сега нямахме нужда от нея.
— Ще го напуснем, Уилкс. Разбрахме ви — рекох аз.
Шерифът поклати глава.
— Мисля, че ме лъжете, Блейк. Мисля, че Ричард планира да остане. Мисля, че бихте казали всичко, само и само да ни накарате да си тръгнем по-скоро от тази стая.
Това беше самата истина, затова ми беше трудно да споря.
— Ще бъдем глупаци, ако останем, Уилкс.
— Мисля, че Ричард е глупак. Мекосърдечен либерал природолюбител. Не вие се нуждаете от убеждаване. Вашия приятел трябва да убедим.
Реших да не оспорвам частта с приятеля. Вече беше късно да го отричам. Наведох се леко към Ричард.
— И как възнамерявате да го убедите?
Уилкс каза:
— Томпсън.
Заместникът с белега отстъпи мястото си зад гърба на Ричард на Мейдън. Мейдън изглеждаше неуверен, сякаш нещата се развиваха прекалено бързо за него, но продължи да държи револвера си изваден, макар и да не го насочи към Ричард.
— Томпсън, така и не претърсихме госпожица Блейк за оръжия. Томпсън се ухили.
— Не, шерифе, не я претърсихме.
Той сграбчи чаршафа с две ръце и ме изправи. Дръпна ме с такава сила, че залитнах към него. Томпсън изви едната ми ръка зад гърба и ме притисна към себе си. Коланът му „Сам Браун“46 се заби в корема ми, но поне ми спести докосването до самото му тяло.
По-скоро усетих, отколкото чух Ричард зад мен. Погледнах назад. Мейдън беше прибрал револвера и бе извадил полицейската си палка. Държеше я под брадичката на Ричард и я беше притиснал към гърлото му малко над адамовата ябълка, така че да не му смаже неволно трахеята. Изглежда, имаше опит в тези работи.
Томпсън каза:
— По-кротко, любовнико. Още не си видял нищо, от което да се палиш.
Думите му не ми харесаха. Заместникът хвана чаршафа и се опита да го издърпа от ръцете ми. Аз не се дадох. Той отстъпи назад и дръпна рязко. Дръпна толкова силно, че залитнах, но не изпуснах чаршафа.
— По дяволите, Томпсън — извика Уилкс, — спри да играеш на кой ще изтегли въжето и действай!
Помощник-шерифът мушна пръстите си под горния край на увития около мен чаршаф и дръпна с всичка сила. Паднах на колене, но спечелих. Задържах чаршафа. Започвах да го вбесявам, което не беше добра идея, но не исках да ме разголи. Никога не се чувствам гола. Винаги се чувствам разголена.
Той ме сграбчи отзад за косата и ме задърпа към леглото. Можех да се отскубна, но щях да оставя в ръцете му шепа окървавени косми, щеше да ме заболи и после щеше да се наложи да убия някого. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-лошо щеше да става.