Обърнах се да видя какво бе приковало вниманието му. Мъжът беше висок близо два метра и навярно тежеше над двеста килограма. Лицето му беше съвсем безкосместо, не просто обръснато. Нямаше мигли, нищо: кожата му беше нереално гладка. Очите му бяха почти безцветно сиви и изглеждаха прекалено малки на огромното лице. Беше с черна риза, която се спускаше над свободен черен панталон, и с черни обувки. Кожата на ръцете и лицето му беше неестествено бяла, сякаш никога не бе виждала слънце.
Не усетих сила, от която кожата ми да настръхне. Всъщност, докато се приближаваше към нас, мъжът не излъчваше абсолютно нищо, сякаш се криеше зад някакъв щит.
Станах. Отчасти заради ръста му. Отчасти защото не усещах нищо, сякаш мъжът не беше в помещението. Хората, които се пазят толкова усърдно от мен, не ми харесват. Обикновено крият нещо. Ако това бе магьосникът, който беше убил Бети, знаех какво крие.
Мъжът спря пред нас. Хауърд кръстоса ръце и обгърнал раменете си, ни представи един на друг.
— Линус, това е Анита Блейк. Анита, това е Линус Бек.
Гласът му прозвуча пискливо, сякаш беше уплашен. Май се плашеше от доста хора.
Линус Бек ми се усмихна. Когато заговори, гласът му беше изненадващо нежен, сопранов.
— Щастлив съм да се запознаем, Анита. Рядко срещам хора от занаята.
— Ние практикуваме различна магия, Линус.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно — дори и права, трябваше да извия врат, за да виждам лицето му. — Защо са му на Найли толкова превъзходни помощници — ясновидец и маг?
Линус Бек се усмихна и усмивката му изглеждаше искрена.
— Знаеш точната дума. Поласкан съм.
— Радвам се да го чуя. А сега отговори на въпроса ми.
— Ще ти отговоря, след като те проверя за подслушвателни устройства.
Погледнах големите му бели ръце и си помислих, че не искам да ме докосва. Дори ръцете му бяха почти без косми. Бяха с някакъв златист мъх, сякаш ръце на малко дете. Нещо прещрака в главата ми и аз вдигнах очи към него. Може би мислите се изписаха на лицето ми. А може би той ги прочете в съзнанието ми, въпреки че последното не ми се вярваше.
— Пожертвах мъжествеността си преди много години, за да мога да служа по-добре на моя господар.
Примигнах.
— Ти си евнух.
Той се поклони леко.
Исках да го попитам защо, но не го направих. Нито един отговор нямаше да ми прозвучи смислено, така че защо да си правя труда?
— Какъв си ти: социопат, психопат или шизофреник?
Мъжът примигна с малките си очи и усмивката му се стопи.
— Заблудени хора са ми казвали, че съм луд, Анита. Но аз наистина чувах гласове, гласа на моя господар.
— Добре, но първите гласове на твоя господар ли бяха, или продукт на лоша мозъчна химия?
Той се намръщи още повече.
— Не разбирам накъде биеш.
Въздъхнах. Вероятно наистина не разбираше. Маговете са хора, които използват демонична — или още по-лоша — сила. Те сключват сделка, за да получат тази сила, и продават душите си за пари, удобства, похот и власт. Но има и такива, при които е вид обсебване. Хора, отслабени от някакъв недъг, психично заболяване или дори недостатък на характера. Определени недостатъци привличат злото.
Найли се появи иззад ъгъла, следван от другите. Двамата с Ричард не се държаха за ръце. Лицето на Ричард беше изопнато и гневно. Физиономиите на Шанг-Да и Майло бяха безизразни, сякаш не се бе случило нищо. Найли изглеждаше щастлив и доволен от себе си. Той потупа Линус Бек по гърба, а евнухът взе ръката му и я целуна.
Може би не знаех толкова много за евнусите, колкото си мислех. Смятах, че са безполови. Може би грешах.
— Линус ще ви претърси за подслушвателни устройства, после ще говорим.
— Не искам да ме докосва. Нищо лично, Линус.
— Страхуваш се от моя господар — рече той.
Кимнах:
— Със сигурност.
— Настоявам да е Линус, за да се уверим, че не носите някаква магия или нещо друго, което може да ни попречи.
Намръщих се.
— Какво например? Свещената ръчна граната51?
Найли пропусна коментара ми покрай ушите си.
— Линус трябва да ви претърси; ако искате, може да го направи в присъствието на един от вашите хора.
Не исках, но това по всяка вероятност беше най-доброто предложение, което щяхме да получим. Сервитьорката дойде да вземе поръчките ни и аз осъзнах, че съм гладна. Ако не сте способни да се храните по време на бедствие или насред касапница, по-добре си сменете професията. Тук сервираха закуска по всяко време. Поръчах си палачинки и печен бекон с кленов сироп.
Ричард изглеждаше шокиран.
— Как можеш да ядеш?
— Ако не си способен да се храниш по време на бедствие или насред касапница, по-добре си смени професията, Ричард.