36
Не си направих труда да попитам Ричард дали наистина ще напуснем града. Знаех отговора и честно казано, го одобрявах. Ако съществуваше и най-малкият шанс Найли да е прав и копието да е тук, не можехме да му позволим да го намери. Но това не беше всичко. Ричард беше започнал нещо, от което нямаше връщане назад: война на доброто срещу злото. Добрите не бива да подвият опашка и да избягат. Това е против правилата.
Отне ни около три часа да си съберем багажа и да се престорим, че напускаме града. Сложихме Джамил в задната част на микробуса с по един ковчег от всяка страна, за да се уверим, че походното легло няма да се плъзга насам-натам. Натаниел беше с дълбоки драскотини от нокти на кръста след битката да брани честта ми. Той ми призна, че не се е бил, а просто се е пречкал на един по-нетърпелив върколак. Така или иначе, беше пострадал и трябваше да пътува отзад при ранения, излегнат върху някой ковчег. И Чери беше при тях — най-вероятно в ролята на помирител. Джамил не харесваше особено Натаниел. Аз карах микробуса. Ричард ни следваше с джипа си, в който се намираха Шанг-Да и оборудването, което беше донесъл със себе си за цяло лято лагеруване и изучаване на големи примати. Всички останали се возеха при мен.
Шериф Уилкс изпрати Мейдън и Томпсън да ни съпроводят официално извън града с една патрулка. Томпсън ни помаха весело, докато минавахме покрай тях и излизахме от Майъртън. Детинско щеше да е да му покажа пръст, затова не го направих. Зейн им показа вместо мен. А Джейсън им изпрати целувка.
Шофирахме повече от час до мястото на предварително уговорената среща с Върн. Беше невъзможно да се настаним всички в една къща. Твърде много хора щяха да събудят подозрение, затова се разделихме. Не исках, но нямаше как да не призная, че ако останем заедно, ще привличаме прекалено голямо внимание.
Сега пътувахме към къщата на Мериан. Качих се в откритата каросерия на нейния камион заедно със Зейн, Чери и ковчезите. Натаниел щеше да се вози в кабината заради раните си. Огнестрелната рана на Зейн заздравяваше много по-бързо от неговите белези от нокти. Може би възстановителните способности на Натаниел бяха по-слаби или пък дупките от куршуми просто заздравяваха по-бързо от раздиранията с нокти.
Пътуването в откритата каросерия беше мъчително. Бях се свряла в единия ъгъл до кабината, а ковчегът на Деймиън ме притискаше в ребрата. Щом понечих да опра глава назад върху кабината, за да изпъна врат, зъбите ми започваха да тракат. А щом седнех по-изправено, главата ми подскачаше от всяка бабуна на пътя. Имах чувството, че съм подложена на безкраен побой, от който всичките ми кости се раздрусаха и челото ми разцепи главоболие с размерите на Айдахо. Слънцето приличаше на жълто огнено петно в небето. То ме изгаряше безпощадно с лъчите си, от лицето и ръцете ми се лееше пот.
Зейн се намираше в срещуположния ъгъл, притиснат от ковчега на Ашър. Черната тениска беше залепнала за тялото му като потна втора кожа. Днес Чери беше с бяла тениска. Червеникавият прах, който се вдигаше от пътя, се беше смесил с потта й и приличаше на засъхнала кръв върху бялата материя.
Косата ми се беше сплъстила на потни къдрици. Не като сладките букли на Шърли Темпъл55. Нищо подобно, просто къдрав хаос. А косите на Зейн и Чери бяха все така прави, но залепнали за главите им.
Тримата не правехме никакви опити да разговаряме. Мълчахме, измъчвани от горещината и неприятното пътуване, сякаш бяхме изпаднали в някаква кома — преживяване, което трябваше да се изтърпи, но не и да се споделя.
Пътят стана павиран и камионът спря да се тресе толкова внезапно, че беше почти изумително. Отново можех да чувам.
— Слава Богу! — възкликна Чери.
Мериан се обърна към нас и извика:
— Идва кола, скрийте се.
Всички побързахме да се наврем под горното брезентово платнище, което покриваше ковчезите. Под мен имаше второ платнище и въжета. Брезентът беше сух и миришеше на мухъл. Не бих могла да преценя дали отдолу бе по-хладно заради сянката, или по-горещо заради липсата на въздух. Стори ми се, че чух шум от минаваща по чакъл кола, но Мериан не ни беше казала да излезем, така че не подадох глава. Виждах Зейн в горещия полумрак. Изгледахме се мрачно, после аз му се усмихнах. Той също се усмихна. Започваше да става забавно. Когато човек се чувства безкрайно неудобно, му иде или да закрещи, или да се разсмее.
Камионът спря с дрънчене. Във внезапната тишина чух, че Зейн се смее. Чери попита с ясен глас:
— Какво е толкова смешно, по дяволите?
— Вече сме вкъщи, момчета и момичета — каза Мериан. — Можете да излезете.
55
Американска актриса, (р. 1928 г), която получава първата си роля едва четиригодишна. — Б.пр.