— Има още една публична церемония — рече Мериан.
— Няма да подложа на Роксан шията си.
— Не става дума за подлагане на шия, а за размяна на удари.
Усетих, че очите ми се изцъклят. Втренчих се в почти озъбената жена срещу мен.
— Сигурно се шегуваш. Тя ще ме убие.
— Ще те оставя да ме удариш първа — каза Роксан.
— Тази история съм я чела. Не, благодаря.
Роксан се намръщи неразбиращо.
— Каква история?
— „Сър Гауейн и Зеленият рицар“57 — поясних аз. Тя продължи да ме гледа с недоумение. — Зеленият рицар оставя сър Гауейн да нанесе първия удар. Гауейн му отсича главата. Зеленият рицар вдига главата си, слага я под мишница и казва: „След една година е мой ред!“
— Не съм я чела.
— Не е в топ двайсет на най-четените книги. Както и да е. И да те ударя с всичка сила, ударът ми няма да те нарани. А ти ще щракнеш с пръсти насреща ми и ще ми счупиш врата.
— Тогава ще се бием — отсече тя. Ръката ми все още беше върху браунинга.
— Ще те убия, Роксан, но няма да се бия с теб.
— Пъзла!
— Разбира се.
Почувствах докосването на Ричард като вятър, който мина през мен. Той беше познал колата на Роксан и искаше да ми съобщи, че пристига в тази бъркотия заедно с човешко същество. Човешко същество, което не знае кои са чудовищата.
Погледнах настрани, за да зърна силуета му на кухненската врата, а не трябваше. Не видях юмрука на Роксан, но усетих раздвижването на въздуха. Китката ми беше върху браунинга и беше въпрос на секунди да го извадя, но светкавичният й удар ме улучи в брадичката. Усетих, че падам, но не помня как съм се стоварила на пода или пък не съм го усетила.
Лежах на пода и гледах белия таван. Мериан беше до мен. Устните й се движеха, но от тях не излизаше нито звук. Когато звукът най-накрая се появи, стана с шумно изпукване, подобно на гърмеж при преминаването на звуковата бариера.
Крясъци. Всички крещяха. Чух гласовете на Ричард и Роксан, после и други. Опитах се да седна, но не можах.
Мериан ме докосна по рамото.
— Не се движи.
Исках да видя какво става, ала не можех да помръдна тялото си. Усещах го, но беше ужасно натежало, сякаш всъщност ми се беше доспало.
Свих пръстите на дясната си ръка и открих, че е празна. Бях изпуснала някъде браунинга. Всъщност в момента бях щастлива, че изобщо съм в състояние да си движа ръката. Когато казах на Роксан, че може да ми счупи с лекота врата, ни най-малко не се шегувах.
Продължих да прегъвам разни части на тялото, докато събирах сили да се изправя. Накрая успях да надигна достатъчно глава, за да видя останалата част от стаята. Ричард беше хванал Роксан през кръста и я беше вдигнал над пода. Роланд и Бен се мъчеха да го откопчат от нея. Шанг-Да се опитваше да избута доктор Кери Онслоу оттатък кухненската врата.
Роксан се измъкна от ръцете на Ричард. Тръгна към мен, но Зейн и Чери се изпречиха пред нея. Тя се промуши между тях с крясъци:
— Твой ред е, кучко! Твой ред!
Стоеше обърната странично към мен, а двамата леопардлаци се опитваха да я задържат, без да я наранят. Десният й крак беше присвит. Мисля, че само Мериан ме чу, когато казах:
— С удоволствие.
Изритах Роксан точно под коляното. Капачката излезе от ямката си и Роксан падна с писък. Ритнах я два пъти в лицето. От носа и устата й шурна кръв.
Изправих се. Никой не направи опит да ми помогне. Стаята внезапно беше притихнала и се чуваше дишането на Роксан, много шумно и учестено. Тя изплю кръв на пода. Заобиколих я, минах покрай леопардлаците и отидох до масата. Бен и Роланд все още държаха Ричард, но сякаш бяха забравили защо. Шанг-Да вдигна Кери Онслоу и я изнесе през вратата, а тя пищеше: „Ричард!“
Това беше един от онези моменти, когато времето сякаш забавя своя ход и се разтегля, а същевременно всичко се случва прекалено бързо. Чух Роксан да казва: „Ще те убия заради това!“, но не си спомням дали взех стола преди, или след като го каза. Помня само, че столът беше в ръцете ми и когато тя се хвърли към мен, го стоварих върху нея като бейзболна бухалка — вдигнах го над главата си и замахнах с цялата сила на раменете и гърба си. От силата на удара пръстите и ръцете ми изтръпнаха, обаче не изпуснах стола.
Роксан се просна на пода, но не по корем, а на четири крака. Вдигнах стола за нов удар и усетих как енергията й ме обгръща като горещ вятър. Замахнах с всичка сила. Тя хвана стола и го изтръгна от ръцете ми.
Отстъпих назад и извадих файърстара.
Роланд извика:
— Без пистолети!
Хвърлих поглед към Ричард. Той повтори: „Без пистолети.“ Изразът на лицето му ми беше достатъчен. Страхуваше се за мен. Аз също се страхувах.
57
Рицарски романс от XIV в., описващ приключенията на рицаря от Кръглата маса сър Гауейн. — Б.пр.