— Аха, сигурно.
— Като го видиш, ще разбереш, че не сме на негова страна.
— Не избирай погрешната страна, кутре — рече Колин. — Или ще те накарам много горчиво да съжаляваш.
Върн погледна към вампира. Докато ми протягаше кошницата, очите му кървясаха и станаха вълчи. Но тези гневни плашещи очи не бяха насочени към мен, а към Колин.
— Ти нямаш животни, които да призовеш — каза върколакът с груб, ръмжащ глас. — А се осмеляваш да стоиш на свещеното ни място и да ни заплашваш. Ти си по-нищожен от вятър пред входа на пещерата. Ти си никой тук.
— И тя не е от вашите — каза Колин.
— Тя е лупа на клана Тронус Рок.
— Тя е човек.
— Тя застана пред теб, за да защити върколак. Това е достатъчно, за да я приема за лупа.
Барнаби беше отстъпил назад. Не знаех дали бе решил, че ще го застрелям, или Колин беше прошепнал някакъв нов план в разложения му череп. Дори не бях сигурна, че ме интересува. Към сутиена ми се стичаше нещо тежко и влажно. Усещането беше като от сълза, която се стича по бузата, но много по-неприятно. Бях потиснала желанието си да го избърша, докато Барнаби стоеше пред мен. Но щом той се затътри обратно при Колин, гребнах това нещо с лявата си ръка и го изтръсках на земята.
— Какво има, Анита? Да не ти е нарушено личното пространство?
Избърсах ръка в кожената пола и се усмихнах.
— Майната ти, Колин.
Върн пристъпи сам в центъра на триъгълника. Вълците му останаха скупчени пред далечната пейка. Той продължи да върви с кошницата в ръце и спря на два-три метра от нашата пейка.
Погледнах към Ашър. Той сви рамене. Ричард кимна, сякаш всички очакваха аз да отида при него. Върн беше споменал нещо за подарък.
Тръгнах към върколака. Той коленичи и остави кошницата на земята между нас. Не се изправи. Аз също коленичих, защото Върн явно очакваше да направя точно това. Той ме гледаше с вълчите си очи. Приличаше на застаряващ член на „Ангелите на ада“37, но тези очи… Дали някога ще свикна да гледам вълчи очи на човешко лице? Съмнявам се.
Повдигнах капака на кошницата. Видях лице, глава… Рязко се изправих. Браунингът от само себе си се появи в ръката ми. Насочих го към Върн, после към земята, после го притиснах с плоската част към челото си.
Най-накрая си възвърнах гласа.
— Какво е това?
— Ти каза, че искаш главата на Мира на тепсия38. Че ако я получиш, всички сметки между двата клана ще бъдат уредени.
Поех си рязко въздух и го издишах. Погледнах надолу към кошницата, без да се навеждам, с успокоителния пистолет в ръка. Устата беше отворена в безмълвен писък, а очите притворени, сякаш я бяха убили по време на дрямка. Но не. Просто някой се бе опитал да й затвори очите. Лицето й излъчваше финес дори и след смъртта и личеше, че приживе е била красива.
Заповядах си да прибера пистолета. Беше безполезен в момента. Отново коленичих, загледана в кошницата. Накрая погледнах към Върн. Не спирах да клатя глава. Взрях се в лицето му, търсех нещо, което да ме накара да се разкрещя или поне да заговоря. Но той имаше отчужден вид, и то не само заради очите.
След толкова изминало време би трябвало да не забравям, че върколаците не са хора. Обаче пак бях забравила. Бях ядосана и бях разговаряла с Върн, сякаш е човешко същество, а той не беше. Бях разговаряла с него и бях забравила, че е върколак.
Чух някой да шепне и осъзнах, че съм аз. Шептях: „Аз съм виновна. Аз съм виновна.“ Вдигнах лявата си ръка и ме лъхна смрад от разложената плът на Барнаби. Това ме довърши.
Пропълзях настрани и повърнах. Останах на четири крака, докато спазмите преминат. Когато се усетих в състояние да говоря, казах:
— Никой от вас ли не разбира от образност? Това просто е израз!
Ричард коленичи до мен. Докосна ме нежно по гърба.
— Ти му каза какво искаш, Анита. Тя предаде честта на глутницата. Това се наказва със смърт. Ти само ги насочи към вида екзекуция.
Обърнах глава към него. Ужасно ми се плачеше.
— Нямах това предвид — прошепнах.
Той кимна.
— Знам.
В очите му имаше огромна тъга и споделено знание колко често човек няма предвид това, което казва, но чудовищата се вслушват в думите му и винаги ги приемат буквално.
20
— Мислех те за корава, госпожице Блейк.
Позволих на Ричард да ми помогне да се изправя. Облегнах се за секунда на него и подпрях чело в гладката кожа на ръката му. После се отдръпнах и застанах самостоятелно на краката си. Срещнах погледа на Колин. Очите му определено бяха сиви, а не сини.
— Знам, че трябва да минем през целия протокол и да довършим този валс, Колин. Но последната капка на търпението ми е в онази кошница. Така че кажи си болката и нека всички да се пръждосаме оттук.
38
Английският израз е