— Какво беше това, по дяволите? — попитах аз. — Пускала съм Рейна в себе си и преди, но беше различно. Имала съм проблясъци на спомени, но не и цял филм. Нищо подобно на това.
— Опитвала ли си се да контролираш мунините? — попита Джамил.
— Само да се отърва от тях.
Джамил се приближи до мен и се вгледа изпитателно лицето ми.
— Ако беше ликой, щях да ти кажа, че не можеш просто така да прогониш мунините. Щом имаш силата да ги призовеш, трябва да се научиш да ги контролираш, а не просто да ги пъдиш. Защото не можеш да ги прогониш. Те ще търсят начин да влязат в теб, да те завладеят.
— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.
— Познавах една върколачка, която можеше да призовава мунините. Тя ги мразеше. Помъчи се да ги държи настрана. Не й се получи.
— Може и да не й се е получило на приятелката ти, но това не означава, че и аз ще се проваля — отвърнах. Усетих топлия му дъх върху лицето си. — Дръпни се, Джамил.
Джамил се отдръпна, но не толкова, колкото ми се искаше. И седна отново върху листата.
— Тя полудя, Анита. Наложи се глутницата да я екзекутира.
Той погледна в мрака зад мен. Обърнах се, за да видя какво гледа. В тъмното стояха две фигури. Едната беше жена с дълга светла коса и дълга бяла рокля, каквито носят актрисите във филмите на ужасите от 50-те години. Особено ако играят ролята на жертва. Тази жена обаче стоеше много изправена и много уверена, сякаш беше вкоренена в земята. Излъчваше почти плашеща самоувереност.
Мъжът до нея беше висок, строен и със загоряла от слънцето кожа, която изглеждаше кафява в мрака. Косата му беше къса и малко по-светла от кожата. За разлика от жената той изглеждаше нервен. Излъчваше енергия, която се плъзна по кожата ми, и нощта внезапно ми стори по-топла.
— Добре ли сте? — попита непознатата.
— Тя сподели мунин с двама от нас — каза Джамил.
— Станало е случайно, предполагам — рече жената. Гласът й прозвуча леко развеселено.
На мен хич не ми беше весело. Изправих се малко колебливо, но се задържах на крака.
— Кои сте вие?
— Казвам се Мериан. Аз съм варгамор на този клан.
Спомних си, че миналата нощ Върн и Колин бяха говорили за варга-нещо-си.
— Върн спомена за теб снощи. Колин каза, че те бил оставил вкъщи, за да не пострадаш.
— Трудно се намира добра вещица — рече тя с усмивка.
Изгледах я.
— Не ми приличаш на последователка на уика43.
Тя се усмихна отново. Миролюбивото й снизхождение ми лазеше по нервите.
— Тогава медиум, ако предпочиташ тази дума.
— Снощи чух за пръв път думата варгамор — рекох аз.
— Рядкост е — каза тя. — Повечето глутници вече нямат варгамор. Смятат го за отживелица.
— Ти не си ликой.
Жената наклони глава на една страна и усмивката й изчезна, сякаш най-накрая бях казала нещо интересно.
— Напълно ли си сигурна?
Опитах се да проумея какво ме беше изпълнило с такава увереност, че Мериан е човек или поне не е ликой. Тя излъчваше своя собствена енергия. Беше достатъчно силен медиум, за да го усетя. Не беше нужно да се познаваме, за да се разпознаем. Дори и да не знаехме точното естество на способностите ни, всяка от нас можеше да разпознае в другата сходна или конкурентна душа. Каквато и сила да притежаваше, тя не беше ликантропска.
— Да, сигурна съм, че не си ликой — заявих аз.
— Защо?
— Нямаш вкус на превръщач.
Жената се разсмя и смехът й беше силен и музикален, едновременно и жизнерадостен, и вулгарен.
— Харесва ми изборът ти на думи. Повечето хора биха казали, че не ме усещат като превръщач. „Усещам“ е толкова неточна дума, не мислиш ли?
Свих рамене:
— Може би.
— Това е Роланд. Моят телохранител за тази нощ. Ние, горките хора, трябва да бъдем охранявани, защото някой превъзбуден превръщач може да се увлече и да ни нарани.
— Нещо ме кара да си мисля, че не си толкова лесна плячка, Мериан.
Тя се изсмя отново:
— Ха, благодаря ти, дете.
Фактът, че ме нарече дете, ме накара да добавя около десет години към възрастта й. Не че изглеждаше толкова възрастна. Беше тъмно, но все пак ми се струваше по-млада.
— Ела, Анита. Ние ще те придружим до лупанара — тя протегна ръка към мен, сякаш очакваше да я хвана и да се оставя да ме води като дете.
Погледнах към Джамил. Надявах се, че някой знае какво става, защото вече бях съвсем объркана.
— Всичко е наред, Анита. Варгаморът е неутрален. Тя никога не се бие и не взема страна при предизвикателства. Така че може да бъде от глутницата, въпреки че е човек.
— Да не би да участваме в някакво предизвикателство или битка, а аз да не знам? — попитах.
43
Вещерство; неоезическа природна религия, която включва употребата на билкови магии и бяло магьосничество. — Б.пр.