— Хеми-Синк?
— Да, това е англосаксонското съкращение на „синхронизация на полукълбата“. Както изглежда, методът му се състои в това да уравновесява честотата, на която функционират двете полукълба на човешкия мозък, и да увеличава или намалява вибрациите до получаването на съзвучие, като довежда човека до границите на възможността му за възприятие чрез слушане на определени тонове.
— Има логика, Ваше Преосвещенство. Знаем, че звукът, ритъмът и вибрацията стигат директно до мозъка.
— Както установихме, Монро създава нещо като акустични таблици, показващи докъде може да се стигне с честотите.
— Таблици ли? Какви таблици?
Монсеньор Шидив порови из бележките си. За секунди намери записките, които търсеше.
— Ето — рече той. — Монро открива, че ако на един пациент се подава със слушалка звук с вибрация 100 херца (или цикъла в секунда) в едното ухо и друг звук със 125 херца в другото, звукът, който мозъкът „възприема“, е равен на разликата от двата. Тоест мозъкът „чува“ един „несъществуващ“ звук от 25 херца. Не е ли изумително?
— Продължете, моля.
— В крайна сметка този призрачен звук завладява двете полукълба и неутрализира звуковете, идващи отвън. Монро го нарича „бинаурален“ и твърди, че това е единствената честота, способна да предизвиква успешно особени състояния на съзнанието. В крайна сметка това е вибрация, създадена от мозъка, като онази, която помага за „напускане“ на тялото…
— И с какво тези открития променят нашия проект?
— Представи си! Започнахме да тренираме някои по-чувствителни хора да виждат неща отвъд времето и пространството и обмисляме сериозно възможността да ги проектираме извън техните тела, за да съберем тази информация, оттам където е. Да я съберем в точния смисъл на думата — усмихна се той.
— Почти като тази Синя дама, нали?
— Точно така! Това смятали да направят отец Корсо и помощникът му. И мисля, че затуй са се заинтересували толкова от този случай. Може би са подозирали, че като проучат задълбочено досието на дамата, ще открият нови ключове към изпращането на човека в миналото. И то не само духом. Но и телом.
— И точно тогава „свети Матей“ умира.
— Отец Корсо, да.
Монсеньор сведе поглед, развълнуван.
— Той беше… — продължи — …добър наш приятел. Устните му потрепериха, сякаш всеки момент щеше да заридае. Но се сдържа.
— Добре, Ваше Преосвещенство. Знам, че напоследък направих някои грешки, но може би сега ще имам възможността да ги поправя. Ако смятате, че е уместно — добави Балди, — бих могъл да се заема с лабораторните опити на „първия евангелист“ и да се опитам да разбера дали помощникът му знае повече от това, което казва…
Шидив се прокашля, пресипнал; мъчеше се да прочисти гърлото си и тонът на гласа му да не е твърде развълнуван.
— Точно това исках да ти предложа. Ще поемеш проучванията на „свети Матей“, оттам докъдето е стигнал. Така ще продължиш да работиш в екипа — поне докато Инквизицията не реши да се намеси отново. А с това ще се заема аз.
— Всъщност, ако се включа отново в екипа, какво ще стане с аудиенцията ми утре?
— Не се притеснявай. Ще я отменя. Ако си държиш устата затворена, няма да има нужда да се явяваш. Светият отец ще разбере.
— Благодаря, Ваше Преосвещенство. Ще направя това, което зависи от мен.
— Бъди внимателен, Джузепе — предупреди го Шидив вече на вратата на кабинета. — Все още не знаем дали отец Корсо се е самоубил, или са го убили. Разбираш ли ме?
— Напълно. Откъде смятате, че трябва да започна да търся?
— Иди утре в студиата, които „свети Матей“ имаше в Радио Ватикана. През последната година той работеше там. Всъщност… — Шидив погледна бенедиктинеца с любопитство …имаш ли къде да спиш в Рим?
Балди поклати отрицателно глава.
— Близо до Колизеума се намира пансионът за пилигрими на сестрите от Ордена на Непорочното зачатие. На Виа Биксио. Питай за сестра Микаела, тя ще те подслони за няколко дена. И рано сутринта, много рано, иди в Радио Ватикана. Там ще питаш за помощника на отец Корсо.
— Как се казва? — Балди зададе този последен въпрос, благодарен наистина за помощта на стария си приятел.
— Доктор Алберто — отвърна Шидив. — Макар че всъщност името му е Албърт Феръл. Специален агент Албърт Феръл.
ГЛАВА 25
Мисия „Сан Антонио“
На по-малко от един час път от мястото, където се намираше експедицията на отец Переа, под две внушителни варосани кули от кирпич, отец Хуан де Салас слушаше внимателно онуй, което индианецът Пентива имаше да му каже. Отец Хуан беше старец с буден ум, самотен мисионер, когото наричаха аделантадо16, защото се бе установил в незавоювани земи. В селището тачеха Пентива, „този, който рисува маски“. Беше известен като магьосник и откакто Салас бе дошъл в тази далечна мисия преди седемнайсет години, се опитваше да го спечели, канейки го да си поделят властта над местните хора. „На свещеника — казваше той — се полага да цери душите, а на него — телата“. Пентива беше шаман, „лечител“.